Мери Пътни - Дивачката

Някои бяха много стари и никой вече не помнеше кой ги е посадил. Когато Мериъл бе още малка, Кемал й бе прочел една книга за билките. По-късно, докато работеха в градината, й бе обяснил всичко за различните видове, за техните свойства и приложение. Той наистина бе прекрасен учител. Дълбокият му и плътен глас оживяваше всяко нещо, за което говореше. Държеше се леко небрежно. Дали изобщо подозираше колко много бе научила тя от неговите уроци? Това никой не можеше да отгатне.

Мериъл приключи работата си в градината с билките чак в ранния следобед. Денят бе наситен с дъхави аромати и слънчева топлина. Девойката щракна с пръсти към кучето си Роксана, което дремеше в лехата с розмарин, и заедно тръгнаха към главния вход на Уорфийлд. Мериъл обичаше каменните кули от двете страни на масивната порта и арката над тях. Те отделяха нейното царство от целия останал свят.

Недалеч от портата се намираше и любимото й тайно място — двата избуяли рододендрона, които щяха да разцъфнат след броени дни. Мериъл седна и кръстоса нозе. Роксана се настани до нея и втренчи лениво поглед в извитите метални орнаменти, поддържащи арката. Чугунът бе боядисан в черно. Само върховете на вертикалните трегери, покрити със златист варак, блестяха на слънцето. Понякога Мериъл се чудеше какво ли има навън, оттатък портата и оградата, в земята на Другите, ала никога не бе изпитвала желание да я посети. Спомените й за този свят бяха изпълнени с ужас. Все още не бе забравила болката и зловещите пламъци през онази нощ.

Мериъл се сепна и се отърси от унеса. Нежният ветрец погали бръшляна, пропълзял по каменната ограда и двете кули. Запя невидим дрозд, скрит нейде из близките дървета. Как ли се чувства рододендронът, здраво впил корените си в благодатната черна почва и черпещ жизнени сили от слънцето и дъжда? Или пък малкият дрозд, който след, миг ще замлъкне и ще се зарее във въздуха? Мериъл се потопи в защитения и прекрасен свой свят, където цялата природа се сливаше в едно цяло.

Сенките на дърветата вече бяха започнали да се удължават, когато вниманието й внезапно бе привлечено от един конник, който препускаше в лек галоп към портата. Малко по-късно спря коня си точно до отсрещната кула, протегна ръка и дръпна въжето на камбаната. Заинтригувана, тя зачака търпеливо да види какво ще последва.

Посетителите очевидно бяха по-нетърпеливи. Жребецът нервно обикаляше в кръг, докато старият Уолтър най-после изникна от стаичката си в дясната кула. Той се поклони почтително и отвори вратите.

Внезапна тръпка разтърси Мериъл в мига, в който го видя по-ясно. Беше идвал и преди. Не много отдавна. Погледът му бе толкова остър, че можеше да разреже стъкло, но за щастие си бе тръгнал доста бързо.

Този път обаче у него имаше нещо различно. Вече не приличаше на човек, който можеш с лекота да пренебрегнеш.

Роксана изскимтя. Мериъл я погали успокоително, присви очи и ги впи в новодошлия. Не носеше шапка и вятърът рошеше косите му по потното чело. На брадичката си имаше трапчинка. Беше красив. Жребецът му бе не по-малко великолепен.

Гостът размени няколко думи с посрещача си, после се огледа. Мериъл инстинктивно се отдръпна, когато погледът му докосна нейното скрито място. Очите му бяха наситено сини като метличина. Момичето затаи дъх. Ездачът препусна по централната алея. Гладките мускули на жребеца потръпваха под лъскавия косъм. Конникът без усилие насочваше якото животно само с колене.

Мериъл сви крака и ги обхвана с ръце. Залюля се неспокойно напред-назад. Повечето от мъжете, които работеха в имението, бяха или на средна възраст, или още по-стари, ала този бе млад, в разцвета на силите си. Това бе мъж, свикнал да получава всичко, сякаш му се полагаше по рождение. Мъж, който яздеше като завоевател.

Сигурно бе дошъл, за да вечеря с дамите. Тя няма да отиде при тях. Защо изобщо да влиза в голямата къща? Можеше дори да спи в короната на дървото и да хапва само диви плодове.

Да, ще стои далеч, докато мъжът си тръгне. Усещаше, че нищо нямаше да е същото, докато той е тук.

Дългото пътуване от Лондон бе доста уморително, но Пегас, конят на Кайл, бе истинско съкровище. Когато наближиха Уорфийлд, Доминик го оседла и препусна напред, затова пристигна доста преди Морисън, който бе останал в тежката и бавно подвижна карета. Пазачът си го спомняше — по-точно помнеше Кайл — и го поздрави с неподправен интерес. Сигурно слугите вече знаеха за годеника на лейди Мериъл.

Подкара жребеца в тръс под тунела от липи. Просторният парк, естествено преливащ към поляните зад замъка, наистина представляваше великолепна гледка. Тук-там бяха пръснати дървета и бухнали храсти, а моравите зеленееха като вълшебен килим. Някъде в далечината пасеше стадо крави. Срамежлива кошута се мярна сред стволовете на близката горичка, преди да побегне, подплашена от тропота на конските копита.