Кристофър Паолини - Ерагон

Месото беше тежко, но младежът нямаше търпение да се прибере и поддържаше бързо темпо. Селището и уютните му светлини останаха назад. Луната се подаваше над планинските върхове и осветяваше долината.

Не след дълго Ерагон изостави пътя, който продължаваше на юг, и пое по една тясна пътека, водеща към малък хълм, обграден от брястова горичка. Изкачи се по хълма и видя блещукащата светлина на дома си.

Къщата имаше дъсчен покрив и тухлен комин. Над белите стени висяха стрехи, които хвърляха сенки по земята. Едната част на верандата бе пълна с нацепени дърва за огрев, а в другата бяха струпани земеделски сечива.

Когато се бяха нанесли тук, след смъртта на Мариан, жената на Гароу, бяха заварили постройката отдавна изоставена. Тя се намираше на около десет мили от Карвахол, по-далеч от всяка друга. Според хората това беше опасно, тъй като семейството не можеше да разчита на помощ от съседи, но чичо му не искаше и да чуе.

На стотина крачки от къщата, в грубо скована плевня, живееха два коня, крава и няколко пилета. Понякога отглеждаха и прасе, но тази година не можеха да си го позволят. В края на нивите им тънка ивица дървета бележеше коритото на река Анора.

Ерагон забеляза светлината зад прозореца в момента, в който стъпи на верандата.

— Чичо, аз съм, Ерагон. Отвори ми.

Резето се отмести, вратата се отвори и на прага застана Гароу. Дрехите му висяха като на закачалка. Лицето му беше бледо и изпито, а погледът — напрегнат. Изглеждаше като човек, когото са мумифицирали, а после са установили, че е жив.

— Роран спи — отвърна той на питащия поглед на младежа.

Един фенер, поставен върху стара дървена маса, осветяваше стаята. По стената, на груби гвоздеи, бяха окачени домакински съдове. Подът беше от дъски, излъскани в течение на годините. Ерагон свали раницата си и извади месото.

— Какво е това? Купувал ли си го? Откъде взе пари? — запита чичо му, щом видя пакетите.

Младежът си пое дъх, преди да отговори.

— Хорст го купи.

— Оставил си го да плати? Казвал съм ти и преди, че няма да се моля за храна. Ако не можем да се оправяме, ще се преместим в града. Преди да се усетим, ще почнат да ни пращат стари дрехи и да ни питат ще изкараме ли зимата. Лицето на Гароу беше пребледняло от гняв.

— Не съм го приел даром. Хорст предложи да отработя дълга си през пролетта. Ще му трябва помощник, понеже Албрийч заминава.

— И кога ще намериш време да работиш? Нима ще зарежеш задълженията си тук? — попита Гароу, като се стараеше да не повишава тон.

Ерагон окачи лъка и колчана си на куките зад вратата.

— Не знам. Но пък намерих нещо, от което може да изкараме пари.

Той извади камъка и го постави на масата. Гароу се наведе напред и се намръщи още повече.

— В Гръбнака ли го намери?

— Да — отвърна младежът и обясни какво се бе случило. — Отгоре на всичко изгубих най-добрата си стрела. Скоро ще ми се наложи да правя нови.

— Как беше времето? — попита чичо му и обви ръце около камъка, сякаш се страхуваше да не изчезне.

— Студено. Не валеше сняг, но водата замръзваше всяка нощ.

Гароу изглеждаше разтревожен от онова, което научи.

— Утре ще се наложи да помогнеш на Роран да ожъне ечемика. Ако успеем да оберем и тиквите, няма да се тревожим за зимата. — Той подаде камъка на Ерагон. — Ето, прибери го. Когато дойде керванът, ще видим колко струва. Добре ще е да го продадем. Колкото по-малко се замесваме с магии, толкова по-добре. Защо се наложи Хорст да плаща за месото?

Ерагон бързо обясни за избухването на Слоун.

— Не разбирам защо се ядоса така.

Гароу сви рамене.

— Жена му, Измира, почина край водопада Игуалда около година преди да пристигнеш тук. Оттогава изпитва силна неприязън към Гръбнака. Но това не е причина да откаже да търгува. Може би нарочно се е заяждал.

Ерагон се прозина и каза:

— Хубаво е да се прибереш вкъщи.

Гароу се усмихна и кимна. Младежът се довлече до стаята си, постави камъка под леглото и се просна на дюшека. У дома. За първи път, откакто беше потеглил на лов, той се отпусна и заспа спокойно.

На разсъмване слънчевите лъчи проникнаха през прозореца и затоплиха лицето на Ерагон. Той седна на ръба на леглото и потърка очи. Чамовият под беше хладен под босите му крака. Младежът се протегна с прозявка.

До леглото имаше няколко рафта, на които държеше колекцията си от причудливи предмети. Най-любим му беше един корен, толкова изкривен, че всеки път като го погледнеше, виждаше нещо различно. Оскъдната мебелировка включваше един скрин за дрехи и малка масичка.