Кристофър Паолини - Ерагон

Зад него, на мястото, където беше станала експлозията, се виждаше широк кръг от обгоряла трева. Боровете в кръга също бяха опърлени, а във въздуха се носеше миризма на изгоряло. В центъра на опустошението лежеше лъскав син камък, около който се издигаше лека мъгла.

Ерагон изчака няколко минути дали ще се появи някаква опасност, но единственото помръдващо нещо бе мъглата, която бързо се разсейваше. Младежът внимателно отпусна тетивата и се приближи. Той сръчка камъка с върха на една стрела и отскочи. Нищо не се случи и след още малко чудене Ерагон внимателно го вдигна.

Никога не беше виждал толкова гладък камък. Имаше съвършена тъмносиня повърхност, тук-там нашарена от тънки бели линии. Камъкът бе хладен и хлъзгав като втвърдена коприна, с овална форма и дължина около една стъпка, тежеше няколко фунта 1 1 Мярка за тежина, равна на 0,453 кг. — Б. р. , но сякаш беше по-лек, отколкото трябваше. Ерагон бе едновременно привлечен и уплашен.

„Откъде ли се взе? Дали има някакво предназначение? Дали се появи тук случайно, или е било писано да попадне у мене?“

От старите истории знаеше, че трябва да се отнася много внимателно към магията и към тези, които я практикуват.

„А сега какво да правя с камъка?“

Щеше да е уморително да го носи, а може би беше и опасно. Дали нямаше да е по-добре да го остави? Той се поколеба за момент и почти го пусна, но нещо задържа ръката му.

„Все пак с него може би ще успея да купя малко храна“.

Поляната беше твърде открита, за да си направи безопасен лагер, затова Ерагон се върна в гората и се разположи под корените на едно паднало дърво. След като хапна набързо малко хляб и сирене, той се уви в одеялата и задряма, докато обмисляше странната случка.

Следващата сутрин беше доста хладна въпреки яркото слънце. По бреговете на потоците се виждаше лед, а локвите бяха напълно замръзнали. Ерагон закуси набързо и се върна в долчинката, за да огледа обгорялата поляна на дневна светлина, но не откри нищо ново и се отправи към къщи.

Пътеката бе неравна и криволичеща, тъй като беше отъпкана от диви животни, но въпреки всичките си недостатъци бе най-бързият път към долината.

Гръбнака беше една от малкото местности, до които кралската власт не достигаше. Все още се разказваха истории за това как половината армия на крал Галбаторикс изчезнала по време на един поход в планините. Сякаш някаква прокоба тегнеше над това място. Въпреки че дърветата растяха нависоко и небето обикновено бе ясно, малко хора престояваха в Гръбнака повече от няколко дни, без да им се случи нещастие. Ерагон бе един от тези малцина късметлии. Не че притежаваше някакъв специален дар, просто разчиташе на интуиция и бързи рефлекси. От години кръстосваше планините и все още беше предпазлив. Всеки път, когато самочувствието му се вдигнеше, се случваше нещо непредвидено, което объркваше представите на младежа — като внезапната поява на камъка. Ерагон се движеше с добро темпо и левгите 2 2 Стара марка за разстояние, равна приблизително на 4,83 км. — Б. р. постепенно се стопяваха.

До вечерта достигна ръба на една стръмна клисура. Под него река Анора се спускаше към долината Паланкар. Подхранвана от безброй планински поточета, реката се пенеше в коритото си с глухо бучене. Момчето си направи бивак в един гъсталак до клисурата и успя да поспи малко, след като луната изгря.

През следващите ден и половина стана още по-хладно. Ерагон пътуваше бързо и без неприятности с дивите животни. Малко след обяд той дочу грохота на водопада Игуалда. Пътеката го изведе до ръба на малко плато, където реката се разширяваше и с рев пропадаше надолу.

Под него като на разгъната карта се виждаше долината Паланкар. Долната част на водопада, около половин миля по-ниско, бележеше северния край на долината. По-нататък се виждаха кафявите къщи на Карвахол. От тази височина фермите изглеждаха не по-големи от нокътя на Ерагон. Земята около тях бе суха и песъчлива, осеяна с туфи изсъхнала трева, които се люлееха от вятъра. Река Анора прекосяваше долината от север на юг, а сребърните й води отразяваха слънчевите лъчи. Още по-нататък реката преминаваше покрай селцето Теринсфорд и връх Утгард, след което завиваше отново на север и се насочваше към морето.

Ерагон си почина малко и започна продължителното слизане. Когато се добра до долната част на водопада, вече се свечеряваше. Светлините на Карвахол трептяха в здрача. Карвахол и Теринсфорд бяха единствените селища в долината, обградена от стръмни планини. Никакви пътници не посещаваха тези места, с изключение на няколко търговци и ловци.