Чарлс Бенет - Дневникът на пирата

Докато напредвах запъхтян, с разтуптяно сърце и все още замаяна от удара глава, аз не можех да не се удивя на необикновената издръжливост на пиратския главатар. Никой през тоя ден не се бе сражавал по-храбро от него; никой не бе положил толкова усилия. Въпреки това той тичаше пред мен така, като че не знаеше умора, и макар че съумявах да го държа под око, колкото и да се мъчех, не можех да го настигна. Дори по едно време ми дойде на ум да се откажа от преследването, да се тръшна на земята и да се отдам на блажена почивка.

Криво-ляво поддържах темпото, при все че усещах краката си натежали като олово и погледа си замъглен. Но се зарадвах, че волята ми беше дала сила да продължа, защото след като тичахме, както ми се стори, с часове, самият Даго се спря и се обърна към мен.

Щом като го настигнах, и аз се спрях и двамата стояхме и се гледахме един-друг, толкова изтощени, че не бяхме способни на никакво усилие повече. Аз поемах дълбоко въздух и се мъчех да възвърна донякъде силите си, за да се подготвя за смъртоносната борба, която знаех, че ни предстоеше. Дълго преди да се съвзема напълно, Даго се нахвърли върху мен и голите му ръце се вкопчиха в шията ми, а краката му се увиха високо около тялото ми, като приковаваха лявата ми ръка встрани.

При преследването аз бях захвърлил сабята си, така че и двамата бяхме невъоръжени, ако не се смятаха ръцете и краката ни. Даго ме държеше здраво и в главата ми смътно се мярна мисълта, че ако не освободя ръката си, той ще ме удуши.

По-скоро по инстинкт, отколкото поради нещо друго, дясната ми ръка се вдигна нагоре и отворената ми длан стисна брадата на Даго. С все сила се мъчех да отметна главата му назад. Той изкрещя и захапа крайчетата на пръстите ми, които бяха в устата му. Въпреки това аз не отстъпвах и постепенно главата му се изви назад, така Даго бе принуден да отдръпне краката и ръцете си и да отскочи назад, за да се изплъзне от хватката ми.

Сега той се въртеше и дебнеше сгоден случай, а аз, вбесен, се опитвах да разбия жестокото му лице с юмруци. Два пъти го ударих много силно, а той ръмжеше като зло куче, заплашено да загуби кокала си. При третия си опит да го поваля аз загубих равновесие и паднах с главата напред на земята. По-бързо от пепелянка, стрелкаща се да ухапе, той се хвърли върху мен.

Последва отчаян опит от моя страна да стъпя на крака и не по-малка решителност от негова страна да не ми позволи да се изправя. Въртяхме се и се гърчехме насам-натам, но колкото и да се напрягах, не можах да се измъкна и да стана.

Най-после се отказах от опитите си, тъй като силата ми почти се бе изчерпала. Ръцете на Даго пак се вкопчиха в гърлото ми и стиснаха гръкляна ми така, че — знаех — смъртта не можеше да бъде далеч. Нямах повече воля да се опитвам да се отскубна от хватката му. Вместо това аз на свой ред също го сграбчих за гърлото и започнах да стискам с все сила.

„Няма смисъл! Няма смисъл!“ — мярна се в главата ми. В края на краищата Даго се бе оказал по-силен от мен. Аз щях да се държа, да се държа доколкото можех, но нямаше да е за дълго. Губех съзнание червена завеса се спусна пред очите ми; сигурно това беше, смъртта; е, в края на краищата не е чак толкова страшно.

Събрах последните капчици сила, които ми бяха останали, и ги препратих по ръцете си към връхчетата на пръстите. Още един сетен, опит да удуша врага си. След това за втори път през този ден всичко се замъгли.

Когато се свестих, луната грееше. Някой се бе навел до мен и разтриваше ръцете и краката ми. Понечих да го уловя, тъй като помътеният ми мозък продължаваше да смята, че това е Даго.

— Спокойно — чух усмирителния глас на капитан Хадфийлд. — Всички тук сме приятели.

Изпървом, объркан, не отговорих. Легнах пак на земята и затворих очи. Постепенно паметта ми се възвръщаше. Бях водил с Даго бой на живот и смърт. Гърлото още ме болеше от задушаващата му хватка.

— Какво стана с Даго? — запитах аз и установих, че ми е много мъчително да говоря.

— Мъртъв е. Намерихме ви вкопчени един в друг за гърлата така здраво, както мида се прилепя за скала. Отначало помислихме, че и двамата сте мъртви, но, слава богу, честният беше останал жив.

Значи в края на краищата аз бях победил! Тази мисъл ми даде сила да се привдигна на лакът и да се огледам.

— Да — продължи капитан Хадфийлд. — Едва успяхме да откопчим пръстите му от гърлото ти, а още по-трудно ни беше да изтръгнем твоите пръсти от неговото гърло. Клетникът! Оставихме го там, където беше паднал, а теб пренесохме до това изворче, за да можем да те свестим.