Чарлс Бенет: Дневникът на пирата

— Ще трябва да скроим хитър план, за да завземем това място — казах на капитан Хадфийлд, който коленичи до мен — Те са отчаяни хора и ще се бият до последен дъх.

— Така или иначе ще го завземем — отвърна той уверено — и колкото по скоро съставим плана си за нападение, толкова по-добре.

След известно обсъждане решихме да разделим силите си на три отряда, единият под командуването на капитана, вторият — под мое, а третият щеше да бъде предвождан от Лен Григс. Моят отряд трябваше да атакува от мястото, където стояхме в момента, а другите щяха да се доберат незабелязано до други изходни позиции и общото ни нападение щеше да започне по даден сигнал.

— Жалко, че не можем да използуваме оръдията на кораба срещу тази крепост — каза Лен Григс, преди да тръгне пълзешком — Няма да е зле да направим един-два пробива в отбранителните им съоръжения.

— Обектът е скрит, а и оръдията на „Ловец“ вероятно щяха да бъхтят еднакво и пиратите, и нашите хора — отвърна капитан Хадфийлд, който жадуваше да се хвърли в бой, въпреки че бе участвувал в толкова много сражения през последните няколко дена. — Не остава нищо друго освен да атакуваме незабавно.

Докато чаках другите два отряда да заемат позиция, аз разгърнах хората си така, че всеки да е на няколко ярда от другаря си. По този начин се надявах да сведа до минимум резултата от огъня на пиратите, защото знаех, че те ще правят всичко възможно да ни нанесат тежки загуби, докато прекосяваме откритото пространство.

Хората станаха много нетърпеливи, докато дам сигнала за атака, но не исках да развалям работата, като избързам със сигнала, преди другите отряди да бъдат готови. Откровено казано, аз бях не по-малко нетърпелив от бойците, но знаех, че ако атакувам преждевременно, целият огън на защитниците щеше да се съсредоточи върху един-единствен отряд — нашия, и поради това загубите щяха да бъдат огромни. Ето защо почаках, предоставяйки достатъчно време на капитана и на Лен Григс да заемат позициите си, а после чаках още четвърт час, за да се уверя напълно. И през цялото това време хората опипваха оръжията си и ме гледаха накриво, задето бавех работата толкова много.

Най-сетне дадох уговорения сигнал — два изстрела с мускет непосредствено един след друг. Веднага се чуха ответни изстрели отляво и отдясно, и в същия миг аз изскочих от укритието си. С мощно „ура“ бойците ме последваха, радостни като разпуснати ученици и решени да наваксат времето, през което ги бях карал да чакат.

Видях как най-близките флангове на другите два отряда излизат от гората на откритото пространство, макар че капитан Хадфийлд и Лен Григс бяха от другата страна на пиратското укрепление. Веднага щом започнахме атаката си, от горичката на хълма избухна ожесточен мускетен огън и въпреки че отначало никой не падна, когато се приближихме, току някой се строполяваше и оставаше да лежи неподвижен. Бяхме решили да не си губим времето със стрелба, докато не бъдем съвсем близо до укреплението, защото пиратите бяха толкова добре защитени, че нямаше голяма вероятност изстрелите ни да бъдат резултатни. Ето защо трябваше да се примирим с това положение и да тичаме с всички сили срещу ожесточения огън на неприятеля, без да имаме възможност да отвръщаме. Не зная как се чувствуваха другите, но ако питате мен, аз ужасно се страхувах. Въпреки това стиснах зъби и хукнах напред, стараейки се да не гледам хората, които падаха наоколо докато напредваха атакуващите.

Предполагам, че всъщност за по-малко от половин минута стигнахме подножието на върха, на който се намираше пиратското укрепление. Ала ми се стори, че това ни бе отнело часове. Бяхме се разбрали оттук да обсипем с мускетен залп защитниците горе. Смътно виждахме движещи се фигури зад отбранителната линия, ала ги гледахме през облак дим, предизвикан от собствената им стрелба. По мой пример, приближавайки се, войниците коленичеха на един крак и стреляха колкото можеха по-бързо срещу неясните фигури горе. Когато всички оцелели от наша страна се събрахме, дадохме им минута-две да си поемат дъх и аз надух пронизително свирката си — сигнал, както се надявах, за последния щурм.

Колко добре помня тази ожесточена атака! Всички ревяхме като пълчище демони и по този начин се настървявахме до такава степен на ярост, когато човек жадува да убива и само да убива. Лицата на другарите ми бяха изкривени в гримаси на страхотен бяс и предполагам, че и моето лице имаше същото сатанинско изражение. Повечето от нас захвърлиха мускетите си и сабите ни лъснаха на слънцето — бяхме решили да водим ръкопашен бой. И тъй продължавахме нагоре, като ту залягахме, ту ускорявахме крачка, ту се обръщахме да махнем на другарите си. Никой и не мислеше да бяга малодушно въпреки тежките жертви, които продължаваше да ни причинява мускетният огън на пиратите. Земният насип пред укреплението беше целта, към която се стремеше неотклонно всеки от войниците.