Хедер Меспи: Демон, юда и магьосник

Ермиар бе объркан. Нещо странно се случва, мислеше той, нещо, което учителите не му казват. Вървяха в дълга колона по един сред тъмните коридори. Отпред и отзад в колоната вървяха сангаси, а в средата й се намираха жреците, неколцина техни ученици, няколко служители и Бендидора, която крачеше точно пред него. За миг той отклони мислите си към нея. Какво, ветровете да го отнесат, прави тя тук и защо никой не му каза, че се намира в манастира?

Косата й бе с цвета на зряло жито, а лицето помургавяло от слънцето. Стори му се още по-слаба отпреди. А с тези панталони за езда, които бе облякла, и с прибраната коса приличаше на момче. Както винаги гледаше начумерено, с някакъв див поглед, който Ермиар никак не харесваше.

Бе му обяснено, че уголците нападат манастира и затова слизат в подземията, но Ермиар усещаше, че това не е цялата истина. Ала се чувстваше все още много изтощен от отровата в кръвта си и затова не се противопостави на жреците. Те имаха право като твърдяха, че е прекалено слаб, за да участва в битки. Най-странно от всичко му се стори присъствието в манастира на Бендидора от Ябрус, но не му се искаше да води разговор с нея. Бе прекалено дръпната и особена. Надяваше се по-късно да получи обяснение от жреците.

Унесен в мисли, той се стресна и замалко да се блъсне в Бендидора, когато колоната пред него спря. Надигна се да види какво става, но освен гърбовете на хората отпред, не успя да види друго. Някакви гласове прозвучаха, но каменните тунели изкривяваха звука и Ермиар не успя да разбере нищо. Сангасите, които вървяха след него, изведнъж го избутаха и един след друг започнаха да се придвижват напред.

— Какво става? — попита ги Ермиар, но само един сангас му обърна внимание, и то не за да му отговори, а с леден глас да нареди на него и Бендидора:

— Стойте тук и не мърдайте — и избърза напред.

— Куче — изсъска изведнъж Бендидора след изчезващия в тъмното сангас.

— Какво? — слисан запита Ермиар.

Тя го погледна с пренебрежение и замълча. След това се озърна из мрачния коридор. Една факла гореше наблизо, затъкната между камъните от сангасите, които се бяха погрижили да им оставят светлина. Бендидора се върна назад, вдигна факлата и огледа внимателно каменния коридор. След това, без много да му мисли, се втурна в едно разклонение и изчезна, а заедно с нея и светлината.

— Хей — викна Ермиар и забързано тръгна след нея. Сви в тунела, където изчезна момичето и викна: — Какво правиш? Върни се.

Тя се движеше бързо, но спря и се обърна:

— Махай се — викна му и се затича напред.

— Ще се изгубиш — силно се развика Ермиар, — полудя ли?

Този път обаче Бендидора не се обърна и не каза нищо.

— Ветровете да те отнесат, ябруска вещице — изруга Ермиар и тръгна след нея.

Един-два пъти се извърна назад, но продължи да следва факлата на Бендидора.

Никой не видя как двамата изчезнаха, защото се бе случило нещо невероятно, което жреците не очакваха. Докато вървяха сред потъналите в тъмнина коридори, съзряха пред себе си светлина. Някой вървеше срещу тях. Това бе толкова странно, че сангасите, крачещи най-отпред, спряха и веднага повикаха Алобоготур. Върховният жрец се загледа с присвити очи в приближаващата ги светлина. Който и да бе проникнал в подземията, щеше да обърка плановете му. Без да се замисли, Алобоготур нареди на сангасите:

— Убийте ги.

Мъжете се втурнаха напред с извадени мечове.

Крамик видя приближаващите сангаси. Дурум настръхна, озъби се и гърлено ръмжене се разнесе в галерията.

— Тихо, Дурум — нареди Крамик, — стой на място.

Сангасите бяха много. Волобарът прецени, че тримата няма да успеят да се справят с добре обучените воини на жреците. Нуждаеше се от сенките, само така щяха да се справят със сангасите. Той се извърна към Булик:

— Бързо, трябва ми кръв.

— Какво? — мъжът реши, че не е чул добре.

— Опръскай ме с кръв — почти извика Крамик.

— Откъде да взема кръв, ветровете да го отнесат? — Булик не разбираше какво се иска от него.

В този момент Вананд, който слушаше разговора на приятелите си, извади меча, нави нагоре ръкава и с едно движение поряза лявата си ръка. Кръвта бликна по бялата му кожа. Той се протегна и завря раната си в лицето на Крамик.

— Това искаш, нали?

Волобарът пое миризмата на кръв, вдъхна дълбоко от нея и извади сабята. Черните сенки покриха косите и очите му. Той завъртя оръжието си и посрещна първия удар на приближилия ги сангас, с второто движение вече го убиваше.