Хедер Меспи: Демон, юда и магьосник

Булик и Вананд гледаха с широко отворени очи как Крамик поваля като хала един след друг прииждащите сангаси.

— Какво беше това с кръвта, Вандо? — попита стъписаният Булик.

— Не знам, но го видях и тогава, на поляната, когато се бихме с негулите. Когато помирише кръв нещо му става. Някакви черни сили се вливат в него — отвърна Вананд.

— Ти си го видял?! — недоумяваше Булик.

Та нали Вананд твърдеше, че Крамик не е волобар, а обикновен човек като тях.

— Защо тогава… — но преди още да завърши въпроса, Вананд го прекъсна:

— Защото ни заряза. Не ме интересува що за чудовище е, но ние бяхме приятели, ветровете да го отнесат.

Булик кимна с разбиране и двамата продължиха да гледат как Крамик убива поредния сангас. И тогава в каменния коридор прозвуча мощен глас:

— Стига.

Алобоготур вървеше право срещу Крамик. Стъпките му бяха широки и смели, а в погледа се четеше ярост. Той вдигна двете си ръце, насочи ги към Крамик и силно извика:

— Апара тамас!

Крамик се разсмя и зловещият му смях проехтя в галерията.

Жрецът смръщи вежди, очите му мятаха искри, а заклинанието за смърт отново проехтя, пълно със злоба:

— Апара тамас!

Волобарът отново се разсмя и отговори:

— Ти си само един човек.

Щом чу това, Алобоготур замръзна. На лицето му се изписа ужас.

— Кой си ти? — прошепна той.

— Къде е книгата на Каршашаранал? — попита волобарът, а сенките продължаваха да тъмнеят в очите му.

И тогава златните пламъци и облаци изчезнаха. Той се изпълни със странно и необяснимо усещане. Почувства се част от целия свят, почувства целия свят като част от себе си. Нещо огромно и малко, светло и тъмно пулсираше, живееше и той усети собствения си пулс и пулса на вселената да бият в един ритъм. Сякаш някой в миг отне цялата му личност, но заедно с това му донесе и усещане за огромна пълнота и разбиране. И тогава детето се протегна, хвана го за ръка и въпреки че изглеждаше много малко, за да ходи, се изправи и го поведе след себе си, гукайки весело: — Аз съм душата ти — каза детето, — пожелай ми форма.

И той разбра, че е демон.

Ермиар следваше светлината. Извика един-два пъти след Бендидора, но тя или не го чу, или не искаше да чуе. Бе ужасно ядосан, представяше си как жреците се лутат и ги търсят из мрачните коридори. Никога не бе харесвал особено Бендидора, а сега направо имаше чувството, че я мрази. И въпреки това не можеше да я изостави сама в лабиринта от камък. На всичкото отгоре тя не вървеше направо, че да имат шанс да се върнат или да ги намерят, а свиваше в различни посоки, лъкатушеше и бързаше напред. Ермиар се стараеше да не изостава много, но тъй като не бе напълно здрав, се бавеше, докато пъргавата Бендидора бързо увеличаваше разстоянието между двамата.

Изведнъж светлината от факлата угасна, изчезна. Обгърна го черен и страховит мрак. Паника се надигна в душата му. Ами сега, как ще се върнат назад, как ще намерят път… Той спря, подпря се на студения камък и се провикна с цялата си сила:

— Бендидора-а-а.

Но никой не му отговори. Ермиар се запрепъва напред всред непрогледния мрак възможно най-бързо. Опитваше се да потисне паниката, но с всяка измината крачка му ставаше все по-трудно да запази самообладание. Хиляди пъти предпочиташе да се бие с негули, уголци или всякакви други врагове пред това, да се изгуби в тъмните галерии на манастира и да умре от жажда, глад и ужас. Отчаянието се промъкваше в съзнанието му с всяка нова крачка и само надеждата го спасяваше от паниката, която заплашваше да го обсеби. И ето че внезапно всред мрака над себе си той видя светлина. На слабите й лъчи успя да забележи, че пътят пред него завършва със стълба и метален парапет. А когато повдигна глава, разбра, че Бендидора се изкачва по стъпалата, изсечени в камъка. Ермиар я последва незабавно. Стъпало по стъпало той вървеше нагоре, хванал парапета за ориентир поради тъмнината, която го обгръщаше. Светлината от факлата едва достигаше до него, но поне намери отново момичето, знаеше, че не е сам. Продължи да се изкачва, като се чудеше къде ли ще го изведат стълбите.

Умора и болка измъчваха тялото му, но Ермиар стискаше зъби и продължаваше. Движението нагоре му даваше надежда, че ще се измъкне от подземието на манастира. Докато изкачваше стъпалата, изведнъж осъзна, че вече приближава до светлината от факлата на Бендидора, вместо да се отдалечава от нея. Скоро успя да различи и силуета й. Момичето го чакаше, облегнато на каменната стена. Бе затъкнала факлата в процеп между камъните, явно ръцете й бяха уморени. Косите й падаха свободно по раменете, а лицето й му се стори изнурено. Той се изкачи мълчаливо до нея и спря. Седна на едно стъпало и без да я поглежда, попита: