Хедер Меспи: Демон, юда и магьосник

— Трябва да заслужа дългия живот на Майката, въпреки че ще изгубя паметта си. Това е съдбата, която ще изпълня.

— Каква е тайната, която пазиш? — попита Ермиар.

— Не е за теб тази съдба — отговори му асура и се приближи още повече. — Трябва да бързаме, скоро тук може да се завърнат и други.

Необикновеното създание бе на дъх от него и протегна ръце. Прегръдката й го изпълни с топлина и копнеж, Ермиар надникна в светлите й очи и сетивата му се изпълниха с нежно блаженство. Той отново усети електричеството на тялото й, главата му се омая от нейната топлина и времето изгуби значение.

Ермиар почувства хладина и отвори очи. Асура бе легнала до него, дъхът й бе равномерен, а очите затворени. Едното й крило лежеше върху него и го спасяваше с топлината си от студа. В този момент нещо прошумоля около входа на леговището. Асура скочи и се присви като дебнещ хищник, устните й оголиха белите зъби, а в очите й просветнаха кръвожадни искри.

— Идват да пият — прозвуча гласът й в съзнанието му, — трябва да ги убия.

— За кого говориш? — попита я той.

— За асурите, идват да пият от Живото Дърво. Ние чувстваме жажда за сока му, живеем чрез него. Чрез този сок получаваме паметта си, която дървото съхранява, защото Майката забравя коя е. Тя помни само пътя дотук, чрез инстинкта да продължи рода ни, но всичко останало вековете заличават от съзнанието й.

Създанието с дебнещи, тихи стъпки се отправи към изхода, а Ермиар остана да гледа след нея, объркан и уплашен. Намираше се в огромна дупка под земята сред непознати същества, избиващи се едно друго. Заедно с асура се отдалечи и светлината и около Ермиар настана мрак. Той облече набързо дрехите си и опипом тръгна след съществото. Каквото ще да става, реши Ермиар, бе му омръзнало да стои под земята в дълбоката тъмнина. Едва бе успял да намери изход от подземията на манастира, а сега асура отново го бе завлякла в мрака. Дори да го убият и разкъсат на парчета, поне да зърне за последен път слънцето.

Светлото създание съвсем се скри от погледа му и го остави сляп в черната дупка. Той се движеше на колене, защото височината на леговището не му позволяваше да се изправи, въпреки че бе доста широко. По ръцете му се наслоиха пръст, гнили листа и какво ли не. Сърцето му туптеше бързо и силно, гризеше го страхът от създанията, населяващи това място, но се мъчеше да го превъзмогне и продължаваше напред. Усети, че се оплита в някакво коренище, опита да се върне назад, но ръкавът му се закачи за нещо. Той се дръпна рязко, за да се откачи, и чу, как нещото издрънча като метал. Това събуди любопитството му и той опипом намери загадъчния предмет. На опипване беше като правоъгълна релефна кутия, но без светлина нямаше как да разбере какво точно представлява. Доста тежка за големината си, кутията щеше да го затрудни по пътя му към изхода, но той реши да я вземе със себе си.

Ермиар продължи да се лута опипом сред леговището. Заплиташе се в мощните корени на Живото Дърво, натъкваше се на твърди буци пръст, докато най-накрая отпред се появи светлина. Той бързо пропълзя към нея. Лъчите на слънцето проникваха в черното леговище и в гърдите му, в ритъм със сърцето, затуптя надеждата, че ще се измъкне невредим от убежището на асурите. Изкачи се нагоре по полегатия наклон към изхода и подаде глава навън. Бе късно утро, слънцето грееше високо над Лисичи урвар и вече топлеше. Ермиар не видя нищо обезпокоително и се измъкна напълно от дупката. Нощта бе тежка и изтощителна и видът му ясно го показваше — изпокъсани и кални дрехи, бледо лице, хлътнали, стреснати очи. Погледна кутията, която носеше в калните си ръце. Ала предметът, който намери сред коренищата на Живото Дърво не бе кутия, а книга. Изтупа я, доколкото можа, от пръстта и видя, че е обкована цялата в метал, и то така, че самата книга оставаше изцяло вътре, като затворена в кутия. Ермиар не виждаше за първи път такъв предмет. Имаше подобни в библиотеката на манастира и в Исинейската. Металната им обвивка бе изработена във форма, копираща книгата, положена вътре. А отпред и отзад бяха гравирани образи и надписи на савхи, които той не разбираше. Забеляза, че е заключена, но не видя никъде ключалка. Имаше само една странна пластина, в чийто десен край се веждаше дребен йероглиф. Този йероглиф бе единственото познато му нещо от всички надписи по метала, защото удивително приличаше на черните йероглифи по ръката на асура. Въпреки че книгата предизвика интереса му, той спря да й обръща внимание и се огледа наоколо. Трябваше да изчезне колкото е възможно по-бързо от това място. Той се затича към група дървета, които съзря наблизо, но още преди да ги достигне, се спря. Видя три тела да лежат на земята и любопитството го накара да ги приближи. Това бяха асури. Едното същество бе мъжко и също толкова красиво като женските. Бяха мъртви, в телата им зееха жестоки рани, кървящи с тъмно-жълта кръв. Приживе кожата им излъчваше светлина, която сега бе угаснала, а ранената плът сивееше грозно. Двете женски си приличаха като две капки вода и Ермиар не разбра коя от тях го бе отвлякла за свой мъж. Стана му тъжно за погубената им красота, но определено предпочиташе да са мъртви. Те бяха колкото прелестни и магични, толкова зловещи и страшни едновременно. Изведнъж едното създание отвори очи и се втренчи в него. Тръпки на ужас пропълзяха по кожата на Ермиар и той замръзна на място. Асура видя книгата в ръцете му и очите й се разшириха, огромни и тревожни.