Хедер Меспи: Демон, юда и магьосник

— Защо го направи?

— Не съм те карала да вървиш след мен — тросна се Бендидора.

— Глупачка — отговори й Ермиар, — скоро факлата ще угасне, а на това стълбище още не му се вижда краят. Какво си мислеше, като побягна от жреците?

— Тези хора имат черни души — отговори тихо Бендидора.

— Ха, що за ябруски суеверия? — Ермиар я изгледа изпод вежди: — Винаги съм мислел, че на тези боломитски глупости вярват само ури-сантропи.

— Ти си сляп — отвърна му Бендидора със същия тих глас, — но някой ден ще прогледнеш.

Ермиар замълча. Бендидора е напълно луда, каза си, и тревожна гънка проряза челото му, като си спомни, че е отредена за негова жена.

— Няма да прогледна, ако не намерим изход от тази тъмница — смени темата той и се изправи. — Трябва да продължим, докато факлата все още свети.

Момичето кимна, измъкна факлата от процепа в скалите и тръгна нагоре, а той я последва. Не мина много и двамата стигнаха до края на стълбите. Ала за тяхна изненада, и то неприятна — изход нямаше. Намираха се на тясна правоъгълна площадка, толкова ниска, че стояха приведени. В средата й се издигаше статуя на птица с разперени крила.

— Ветровете да ме отнесат, — ядно процеди през зъби Ермиар — в капан сме. А факлата едва гори. Няма да свети още дълго.

— Тази статуя не се намира тук случайно — отвърна със спокоен глас Бендидора и се наведе към птицата. — Защо някой ще си играе да изсече стъпала, да изгради парапет и да сложи в средата птица?

Ермиар се загледа в девойката. Може и да е права, реши той и се приближи към каменната птица. Бендидора прокара ръце по статуята:

— Красива е — каза тя и се усмихна.

Ермар изсумтя, въобще не го интересуваше дали статуята е красива.

— Крилата, крилата трябва да са ключът — продължи да говори на себе си момичето и да изучава с ръце статуята. И ето че нещо изщрака, превъртя се и стената срещу тях се задвижи. Отвори се процеп и пропусна слаба светлина.

— Ти успя — зарадва се Ермиар и се втурна към процепа. Промъкна се ловко и спря, изненадан и озадачен. Отначало реши, че е попаднал навън, но не къде да е, а в приказно красива градина. Над него блестеше нощното небе, изпъстрено от ярки звезди, лек ветрец подухваше, а из въздуха плуваха няколко светещи кълбета вечна светлина. На светлината им той успя да различи пейки и искрящи фонтани, пръснати сред дървета, храсти и треви. След по-внимателен оглед Ермиар различи тавана и големите капандури, както и стената от бял камък, ограждаща градината. Стана му ясно, че се намира в зала, изградена като зимна градина. Подобна имаше и в Исинейския дворец, но за вътрешна градина в манастира той не бе чувал. Бендидора застана до него и с интерес започна да разглежда бялата зала.

— Какво ще правим сега? — попита спокойно тя и гласът й проехтя в градината.

— По-тихо — прошепна Ермиар. — Манастирът може да е превзет от уголците. Трябва да разузнаем как стоят нещата, преди да се покажем навън.

Той се огледа още един път:

— Ела, нека видим дали сме сами в градината.

— Че кой ще се разхожда тук по това време? — прошепна Бендидора и повдигна рамене в недоумение, но тръгна след Ермиар.

Двамата се отправиха към центъра на залата, натам, където се извисяваше Живото Дърво, но изгасиха факлата. Вече разчитаха само на светлината от нощното небе и кълбетата вечна светлина.

Докато пристъпяха внимателно сред растенията, от покрива се спусна сянка и закри светлината. Нещо злокобно и огромно, с широко разперени криле се връхлетя върху Бендидора и я повали на земята. Ермиар в този момент се намираше сред дърветата и съществото не го забеляза. Сърцето му се разтуптя като лудо, когато видя светъл силует надвесен над момичето, но се осъзна и извади меча си. Втурна се с най-голямата скорост, на която бе способен, и с един замах отсече главата на звяра. Тялото се свлече върху Бендидора, която бе изгубила съзнание. Ермиар се наведе над нея, но в този момент срещу него кацна още едно крилато същество, лунните лъчи го осветиха така ясно, че Ермиар ахна. Той никога не бе виждал такава красота, дори не си бе представял, че може да съществува. Създанието приличаше на жена и сива едновременно. Но за разлика от сивите, които бяха с по-тъмен цвят, това същество искреше бяло и чисто, сякаш създадено от светлина. Чертите й бяха невероятно нежни, очите — големи и светли, а косите, както у сивите, имаха тъмен цвят и се движеха самостоятелно в различни посоки като морски талази. Ермиар забеляза на ръката й, изписани от рамото до китката, някакви непознати черни йероглифи, а петте пръста завършваха с остри нокти. Тя бе разперила настрани белите си криле и стоеше гола, приклекнала като дебнещо плячката си диво животно, с крака и ръце на земята. Когато видя, че Ермиар е обезглавил другото създание, вдигна нагоре глава и нададе силен писък. Този звук проникна в мозъка на Ермиар с невероятна болка. Имаше усещането, че главата му ще се пръсне на хиляди парченца, че нож разкъсва плътта му или някой изтръгва сърцето му. И той загуби съзнание.