Хедер Меспи: Демон, юда и магьосник

А Бакуриан току-що бе научил, че Издулор е успял да премине Кападската клисура и е само на няколко километра от манастира. Канеше се да прати вест на Алобоготур, когото смяташе за съюзник. Щеше да поиска час по-скоро да го пуснат в манастира, където да се укрепи и да победи кан-императора с помощта на жреците.

Когато обаче уголски войници се спуснаха в лагера и с викове обявиха нападението на сангасите, Бакуриан се стъписа. Оплетен в магиите на върховния жрец, той не знаеше нито как да реагира, нито на какво да вярва. Бяха притъпили бдителността и здравия му разум и бе попаднал в капан.

Пред очите му премина хала — сангасите. Връхлетяха със страшна скорост, впиха се в лагера, както стрела в плът, и започнаха да посичат наред уголските войници. Бакуриан гледаше как мъжете му погиват, изненадани от устрема на сангасите. Тичешком до него приближи Тобел, първият министър, и задъхан извика:

— Билярската войска е наблизо, обградени сме.

Лудост просветна в очите на Бакуриан:

— Бийте се, бийте се! — извика той. — Сангасите са наши съюзници, Алобоготур ще ни посрещне в манастира. Бийте се!

Тобел го разтърси за раменете и с ужас в гласа викна:

— Какви съюзници, избиват ни като пилци?!

— Бийте се, бийте се! — викна Бакуриан, отскубна се от Тобел и с изваден меч хукна срещу нападащите сангаси. Уголските войници тръгнаха след него, въодушевени от страстта, с която предводителят им се хвърли срещу врага. Те все още не бяха научили, че билярците са преминали Кападската клисура и приближават в гръб. Но Тобел, който знаеше, че гибел ги очаква, изпусна меча си, хвана се за косите и едри сълзи закапаха от очите му. Никога първият министър не бе искал да бъде войник, никога не се бе стремил към това.

А Бакуриан продължаваше да тича с обезумял поглед и викове:

— Бийте се, бийте се!

Един сангас го пресрещна, кръстоса меч с него и двамата се вплетоха в смъртоносна битка. Уголскят предводител бе умел боец, а обзелата го лудост сякаш двойно увеличи силата му. Той успя да отблъсне атаката на сангаса, метна се отгоре му и хладнокръвно заби меча си право в гърдите на мъжа. Двамата се претърколиха на земята, а когато Бакуриан се изправи, целият бе изпръскан с кръв. Огледа се наоколо и завика с хрипкав глас:

— Напред към манастира, бийте се!

Обезумелият мъж хукна сред дърветата на боровата гора и се изгуби от очите на Тобел, който бършеше сълзите си и със страх гледаше как сангасите повалят уголските мъже.

В това време откъм другия край на лагера връхлетяха първите линии на билярските войски. „Сивите вълци“ бясно препускаха върху бързите си коне и с диви крясъци налетяха сред уголските шатри. Стрелите, изпратени срещу тях, не успяха да ги спрат. Извадили тежките си оръжия, „вълците“ посичаха всичко живо по пътя си. Кан-императорът бе заповядал да нямат милост към тези, които опожариха столицата му.

А Бакуриан продължаваше да тича сред дърветата, битката остана зад гърба му. Слаби викове едва достигаха до слуха му, но той продължаваше да крещи:

— Бийте се!

Погледът му стана още по-налудничав, когато видя пред себе си кулите на манастира. С удвоени сили се затича Бакуриан, прескочи един голям камък и за последен път извика:

— Бийте се, бийте се, уголци!

И полетя с неистов крясък в черната пропаст на манастира.

Кан-император Издулор изпълни заканата си. Преди над Карпонили да падне нощта, от уголската войска бяха останали само около петстотин пленници. Към останалите не бе проявена милост. Трупове покриваха земята и вятърът разнасяше миризмата на кръв.

Императорът победоносно пое към манастира, придружен от личния си отряд и сангасите, за да се срещне с върховния жрец. Войската му остана отвъд пропастта. Билярците с нетърпение очакваха новия ден, когато най-после ще напуснат негостоприемната планина, за да се завърнат по домовете си.

Нощ се спусна над Лисичи урвар. Тъмна и хладна, погълна планината и мрачни сенки запълзяха сред горите. Ярки звезди заблещукаха върху индиговия небосвод, пръснати безредно тук и там, а луната, тъжна и бяла, се надвеси над земята толкова близо, сякаш на хвърлей от нея.

В дупката под Живото Дърво все още мъждукаше жълтата светлина, но постепенно зародишите угасваха. Бяха се изтърколили от гнездата, изкопани от Асура, тъй като многократно увеличиха размера си, докато пиеха от сока на дървото, и сега лежаха струпани едно върху друго, задръстили многобройните коридори на леговището. Пипалата, с които пиеха, ги нямаше вече. Изтънели и съсухрени, те бяха потънали сред черната пръст. Постепенно светлината съвсем угасна и зародишите потънаха в мрак. И тогава започна движението. Във всяко яйце нещо се размърда, зашумя. Сърцето във вътрешността се събуди и затуптя. Обвивките им се огъваха под напора на живота, пулсиращ отвътре. И ето че една обвивка се разкъса, още една след нея, и още една… Опияняващата миризма на ядките, останали на купчинки под изгнилите плодове, ги привлече към изхода на леговището. Те запълзяха натам и с наслада изсмукваха вътрешността на разпукалите се черупки, пълни със семената на Живото Дърво, обвити в гъст като желе сладък сироп. В телата им се вля нова живителна сила, а нощният хлад ги призова към външните простори. Постепенно силуетите на съществата се измъкваха изпод черната земя, разперваха огромните си криле и политаха към бялата луна. Това бе нощта, в която децата на Майката затанцуваха танца на любовта. Всяка женска трябваше да намери своя мъжки, за да могат двамата да оцелеят във войната на асурите.