Хедер Меспи: Демон, юда и магьосник

— Е, намерихте ли нещо?

— Господарю, открихме проход, който отвежда право в гърба на преградилите ни негули.

— Чудесно — в очите на императора блеснаха искри на задоволство. — Колко души са?

— Мисля, че около сто, сто и петдесет.

— Добре, последвайте ме.

Издулор се метна на коня си и с бърз ход тръгна към императорската шатра. Когато пристигна, повика с жест очакващия го отвън придружител и нареди:

— Доведи личния ми отряд от „глигани“ и сто души от „ястребите“, готови за бой — и се обърна към „змиите“: — А вие сменете конете си и ме чакайте тук.

Придружителят и войниците се поклониха и хукнаха да изпълняват нарежданията на императора, който скочи от коня и влезе в шатрата си, където му помогнаха да се измие и приготви за бой. Когато излезе навън, строени пред шатрата го очакваха стотина войници, едри и внушителни като канари. Слънцето играеше по металните им ризници и ги обвиваше в светъл ореол. Личният отряд на императора бе специално подбран от най-едрите и силни мъже сред Войската на „глиганите“. Зад тях чакаха по-дребните и слаби „ястреби“, окачили големи арбалети на рамо, а встрани неколцината от „змиите“, подменили уморените си коне с отпочинали.

Войниците поздравиха с вик императора и се наведоха в поклон, докато той се качваше на коня си. Издулор ги огледа от гърба на коня и със силен глас извика:

— Билярци, открихме проход, който води право в гърба на негулите, които са отрязали пътя ни към манастира. Не знам за вас, но мен ме сърбят ръцете да пролея кръвта на тези негодници, които ме държат заклещен в тази клисура от толкова време насам. Да вървим.

Въодушевени възгласи посрещнаха думите на Издулор. Мъжете последваха императора си, строени в дълга редица, а около тях се тълпяха войници и се чудеха какво става. Слухът за открития път все още не се бе разпространил навсякъде из лагера. Императорският отряд спря пред шатрата на министър Кордил, който побърза да излезе и да се поклони, когато разбра, че самият Издулор го очаква навън.

— Кордиле, „змиите“ са открили път до негулите. Вече не издържам да си губя времето и лично ще отида да се разправя с тях. Ти се погрижи да свикаш съвет. Вдигнете до ден лагера и тръгвайте към прохода. Щом стигнете там, чакайте сигнал от мен. Когато го дам, значи пътят е свободен. Ще тръгнете към манастира, а аз ще ви настигна по пътя.

— Но, господарю, разумно ли е да отидете вие?

— Тръгвам, ти направи каквото ти казах — рязко отвърна императорът и препусна с коня, а войниците тичешком го последваха.

— Булик — прошепна Крамик иззад скалата. Но нито Булик, нито Вананд го чуха. Вървяха в строй след сангасите. Днес, когато Алобоготур разбра, че Асура е родила, изпрати войската си срещу обсадилата ги уголска армия. Вананд и Булик крачеха, вперили поглед пред себе си, без да се оглеждат.

— Ветровете да ги отнесат — изруга волобарът. Мъжете напредваха и скоро щяха да стигнат пътя над пропастта. Тогава щеше да е късно да ги извика. Огледа се, намери един дребен объл камък и замери Булик. Ала вместо него улучи крачещия малко по-назад Вананд, който потърка удареното място и се огледа със смръщени вежди. Щом видя Крамик обаче, изражението му се смени с изумление. Избърза напред и сръга Булик с лакът. Двамата се извърнаха към него и го загледаха, все едно е призрак. Той им се ухили и ги повика с ръка, като в същото време направи знак да мълчат, за да не издадат присъствието му. Те се спогледаха, погледнаха и напред, но явно любопитството ги зачовърка, защото, без много-много да умуват, се постараха да изоставят строя на сангасите. Съвсем небрежно и непринудено двамата намалиха постепенно ход, и когато изостанаха достатъчно, за да не бъдат чути, с бяг стигнаха до Крамик и залегнаха до него зад скалата. Никой не им обърна внимание и не ги видя.

— Къде, ветровете да те отнесат, беше досега? — попита го Булик.

— Горе и… долу — отговори Крамик, а Вананд го загледа, все едно е полудял.

— Ти какво — попита той, — да не си се побъркал?

— Ще ви обясня, последвайте ме — каза им със сериозен тон Крамик и тръгна между скалите.

— Чакай — спря го Вананд, — не трябва ли да помогнем на сангасите? Не ми е присъщо да бягам от битка, която се води в името на Биляра. Това, че ти се отрече от клетвата, не значи, че и ние сме същите страхливци.

— Стига — прекъсна го Булик.

— Елате с мен, имам да ви казвам нещо. След това, ако искаш, Вандо, върви и се бий — отговори Крамик със смръщено лице. Булик тупна с ръка Вананд по рамото: