Хедер Меспи - Демон, юда и магьосник

— Книгата е отворена насилствено. Защо го позволи?

— Каршашаранал? — прошепна Крамик.

— Призован съм от сенките с принуда. Сега съм в този свят и духът ми скита, но скоро ще ме погълне този, който насили клетвата ми и отвори книгата с огън. Мрак ще донесе в този свят и разруха и ще ме използва, за да намери другите две книги. Трябва да го спреш.

— Но как? — попита Крамик, пропит от чувство за вина, че е позволил книгата да бъде отворена. Едва сега наистина осъзнаваше, че тя е носител на нещо опасно и страшно.

— Чете, този човек чете и ме обсебва. Като велик магьосник ще се изправи той, но насилието върху книгата ще ограби и малкото добро от душата му. Намери юдата от Черната планина, тя …

Силуетът на Каршашаранал се стопи под дъждовните капки и Крамик остана сам. Вълкът вирна муцуна към небето и нададе жален вой. Волобарът смръщи вежди и яростни искри запламтяха в очите му. Той не познаваше волобарите от Кабур Далет, единственият му роднина бе загинал, но този свят бе неговият свят. И ако нещо лошо го сполети, то вината щеше да е негова, защото не съумя да опази книгата. А това Крамик не би могъл никога да си прости.

— Проклет да е — просъска гласът му, — проклет да е този, който отвори книгата — и с ловки движения се заспуска към манастира. Нито мракът, нито дъждът успяваха да му попречат.

Дурум го следваше. И двамата, мокри и диви, се спускаха по стръмните камъни, а погледът на Крамик излъчваше мрачна решителност.

В малката селска ковачница бе настъпил смут. Две дребни дечица се гушеха в полите на майка си, която гледаше с широко отворени очи, в които проблясваха сълзи. Посред нощ в къщата им нахлуха десетина въоръжени мъже, облечени в дълги черни плащове, и измъкнаха мъжа й от леглото. Не обърнаха внимание нито на писъците й, нито на молбите й и бързо я принудиха да замълчи. Оказа се, че искат да счупят обкова на някаква книга и сега чакаха с извадени мечове и смълчани лица. Мъжът й не се притесни особено. Такъв си беше той, спокоен и бавен, трудно се впечатляваше и страх лесно не го ловеше. Захвана се за работа и за не повече от половин час успя да отвори проклетата книга. И тогава се случи нещо невероятно, от което кръвта й се смрази. Навън блесна ослепителна светлина, земята се разлюля от страшен гръм и в главата й се заби ужасен писък. Сякаш книгата оживя и се възпротиви, че са я отворили. Една висока фигура се отдели от останалите мъже, смъкна плаща си и взе книгата в ръце. В момента, в който я разлисти, някаква черна сянка се появи, изви се из помещението и сякаш се стопи. Тогава мъжът сложи книгата на масата, седна и започна да чете. Шепнеше на савхи думите, изписани в книгата, и дори за миг не повдигна очи.

— Хей — избоботи ковачът с дебелия си глас, — направих каквото поискахте, сега си вървете.

Чак тогава Салистар повдигна очи и го изгледа с мътен поглед.

— Убийте го.

— Не-е-е — писъкът на жената раздра тишината в малката ковачница и се разнесе навън в нощта, където близо петстотин боломити очакваха предводителя си.

Но те не знаеха, че преди да го видят отново, ще минат цели три денонощия. Откак Салистар влезе с десетина мъже в ковачницата през нощта на бурята, не получиха никакви новини за това, какво се случва вътре. Бе им наредено да чакат и те изпълняваха нареждането на предводителя. И ето че на третия ден той се появи на вратата на схлупената сграда. И нямаше човек, който да не изтръпне от гледката. Черната някога коса сега бе снежно бяла, но очите — и те бяха бели. Тъмни бяха останали само зеницата и линията очертаваща ириса. Под тези зловещи очи тъмнееха огромни сенки и сякаш подчертаваха още повече белотата им. Нещо ужасно изкривено и грозно лъхаше от личността му и плашеше.

— Чуйте ме — гласът му проехтя силен и мощен, и който го чу, потръпна от ужас. — От днес аз съм кан на Биляра и моя столица е Истрос. Който от вас иска да живее, ще ме последва, защото напаст ще налегне тая земя и само аз, вашият император, мога да ви защитя. Ще ви направя недосегаеми и могъщи и няма да има на този свят създание, което да ви се опълчи.

В този миг един млад боломит се метна на коня си, обърна гръб на предводителя и препусна, уплашен от приказките и вида му. Тогава Салистар присви белите си очи, черните зеници се разшириха и оцветиха в тъмно ириса, вдигна ръка в посоката към яздещия младеж и прошепна нещо. Момчето се свлече и падна тежко на земята, сякаш покосено от стрела, само конят продължи да тича, докато не се изгуби в далечината.