Хедер Меспи: Демон, юда и магьосник

— Що за история — поклати глава Вананд — и какво, ветровете да го отнесат, значи волобар. Като те гледам, си най-обикновен несретник от Войската на „сивия вълк“, същият си като Булик и мен.

— Не, не е — отговори замисленият Булик. Вананд се извърна към него:

— Какво искаш да кажеш?

— Не е същият като теб и мен.

— Вярваш ли на всички тези истории? — озадачен израз се появи на лицето на Вананд.

— Не знам — отговори Булик, — но не съм виждал досега човек, който да призовава вълци в бой и да се справя с цял отряд негули, все едно са десетгодишни хлапета.

Вананд млъкна и погледна кардешком към Крамик и свития в краката му вълк.

— Добре де — намусено отвърна той, — но ако това е истина, то какво ще правим ние?

— Трябва да предупредим императора — каза Булик, — но ти, Крамик, сигурен ли си, че тези същества — асурите, са толкова опасни?

Крамик вдигна рамене:

— Не знам, но щом върховният жрец се крие в подземията от тях и твърди, че са способни да унищожат войските на Бакуриан и Издулор, значи трябва да са опасни. Но как ще предупредите Издулор? И дали той би ви повярвал?

— На нас не, но ако съобщението идва от Ермиар?

— Да, нека намерим Ермиар — намеси се Вананд — той трябва да научи тези неща и да изпрати вест до императора.

— Щом желаете да намерите Ермиар, елате с мен — кимна Крамик. — Където е Алобоготур, там ще е и Ермиар. Аз искам да се срещна с върховния жрец, за да разбера кой ми открадна книгата.

— Да, разбира се — начумерено каза Вананд, — и Алобоготур с усмивка ще ти съобщи, като го попиташ.

Изведнъж Крамик избухна в смях и попита:

— Вандо, откога стана толкова язвителен?

— Откакто се отрече от клетвата си — с каменно лице отвърна Вананд, който винаги бе считал Крамик за добър приятел и още не можеше да му прости, че ги изостави, без да каже и дума.

— Да не губим време — каза Булик и се обърна към Крамик, — води ни.

Крамик се наведе към свития в краката му вълк и разроши нежно козината му. Дурум се изправи и впери очи в господаря си.

— Хайде, Дурум — почти нежно му прошепна Крамик, — заведи ни при Ермиар.

Вълкът се извърна и пое с бързи крачки към единия коридор. Крамик понечи да тръгне след него, но Вананд го спря:

— Ти не знаеш ли пътя? Този вълк ли ще ни води?

На Крамик започна да му омръзва от постоянните забележки и недоволства на Вананд. Той смръщи вежди и с яден тон му отвърна:

— Този вълк спаси веднъж живота ти, не го забравяй.

И последван от Булик, се изгуби по пътя, посочен от Дурум. Вананд въздъхна и бавно потегли след тях, мърморейки под носа си.

Галериите се виеха една след друга, пресичаха се, сливаха се и отново се разделяха като огромен лабиринт, но Дурум вървеше уверено напред. На места проходът ставаше толкова тесен, че едвам успяваха да се проврат. Камъкът се ронеше над главите им, а стъпките им отекваха навътре в дълбините на голямата скала. Крамик бе сменил, незнайно откъде, старата факла с нова, която светеше по-ярко. Но въпреки това мракът ги потискаше, а застоялият въздух замайваше съзнанието. Вече бяха загубили представа от колко време вървят. Умората ги обзе постепенно, а по-едрият Булик започна да усеща как остра болка пропълзява по краката му. Той стоически се опита да не й обръща внимание, но след още час не издържа и изпъшка:

— Крамик…

Волобарът спря и се извърна към него.

— Какво има? — попита той, а пламъците от факлата играеха по лицето му.

— Да починем малко, а? — слепоочията на мъжа бяха плувнали в пот.

Крамик забеляза, че Булик не е добре. Той съвсем скоро се бе възстановил от раната, нанесена от негулите. Силите не му достигаха, за да продължи без почивка.

— Добре, нека отдъхнем — съгласи се той и със силен глас се провикна: — Дурум!

Вълкът се появи от тъмнината отпред и застана до господаря си. Волобарът и двамата мъже седнаха на каменната земя и облегнаха гърбове в грапавата стена. Дори студът на камъка не успя да помрачи удоволствието на Булик от почивката.

Сангасите вървяха по пътя, ограден с бели колони. Сивкавите им широки одежди се вееха на вятъра, но почти никакъв звук не се чуваше. Сякаш призраци бродеха по земята. Пропастта зееше от двете им страни, черна и дълбока, върховете на Карпонили светеха, ясни и безоблачни, а тишината наоколо бе смазваща. Сякаш дълбоката бездна под тях изсмукваше всеки звук, всяка песен на птица или плясък на крила.

Изведнъж, когато наближиха боровата гора, сангасите се затичаха. Започнаха бавно, в лек тръст и постепенно набрали скорост, мъжете полетяха с широки крачки и развети зад себе си коси. Лицата им, мрачни и устремени, гледаха уверено напред и точно в момента, преди да навлязат в гората, като по команда извадиха широките си мечове и се понесоха между дърветата право към лагера на уголците.