Хедер Меспи: Демон, юда и магьосник

Събуди се рано. Кълбетата губеха яркостта си, скоро щяха да са невидими. Облакът сиви не се виждаше никъде и в просветлялото вече небе прехвърчаха шарените гуги и весело чуруликаха. Огънят беше угаснал, а студът на земята проникваше до костите му. Ермиар яхна коня си и го смушка към града с намерението да поиска помощ от майка си. Откак се бе завърнал в Исиней, не успя да намери общ език с Деница. Стори му се неуместно да разговаря с нея, още повече по този повод. Андала бе най-подходящият човек за това.

След близо четири часа препускане на хоризонта изникна двойната каменна стена, ограждаща града. Слънцето бе изгряло високо в небето. Златните конусовидни покриви на кулите отразяваха лъчите му и Ермиар притвори очи, заслепен от блясъка им. Мостовете вече бяха спуснати. Премина по моста на източната кула, извика на пазача да отвори портата и бясно запрепуска към вътрешния град. Тропотът на коня по каменните плочи заглъхваше в тесните улици. До ушите му достигаха шумовете на града. Търговци бутаха дървени колички, натоварени с разнообразна стока: глинени и медни съдове, топове разноцветен плат или сочни плодове… Виждаха го и спираха встрани от пътя, за да изчакат отминаването му. Препускайки, дочу не едно гневно възклицание заради скоростта, с която се движеше. Достигнал вътрешната стена, ограждаща двореца, намали ход и уморено се отпусна върху гърба на коня. През целия път не помисли за нищо друго, освен за Деница и Янкул. Ами ако друг ги беше видял, ако друг ги види? Ермиар съсредоточи цялата си надежда в Андала. Тя трябва да измисли нещо, преди Вихтун да отведе Деница в Чаладара. Потънал в тези мисли, Ермиар нито обърна внимание на просяците, застанали до каменната стена, нито усети как премина през стражите на портала и препусна по широкия път към двореца. Остави коня в конюшните и се запъти към един от задните входове. Изкачи се на един дъх по витите стълби към покоите на майка си и потропа на масивната дървена врата. Отвори му една от ка-придружителките. Придружителките и придружителите бяха роби, пленници от битки най-вече със северните племена. Повечето от тях имаха бели кожи, светли коси и сини очи. Тези племена живееха примитивен живот. През по-голямата част от годината пътуваха и се местеха от местност на местност. От време на време, подтиквани от глада през студените месеци, нападаха граничните поселища на Биляра, но в повечето случаи претърпяваха неуспех. Пленените при тези набези бяха продавани във външния град, но само най-заможните жители на Исиней можеха да си позволят лукса да ги притежават. Някои от придружителите и придружителките преминаваха през специално обучение, за да бъдат приети на работа в двореца, а тези, които се представяха най-добре, ставаха кан-придружители, което значеше, че са на разположение лично на кан-царицата и кан-предводителя. Много рядко се случваше някой от тях да избяга и да се върне към предишния си живот, защото битието на придружител ги спасяваше от хилядите лишения, които бяха принудени да търпят като свободни хора, а децата им ставаха пълноправни граждани на Биляра.

Кан-придружителката се поклони и заби поглед в земята.

— Искам да говоря с майка ми.

— Кан-царицата е в покоите си и спи — придружителката продължаваше да гледа в земята.

— Погледни ме — Ермиар се втренчи в нея. — Кажи на царицата, че е важно да ме приеме. Кажи й, че е много важно.

Придружителката кимна и го въведе в преддверието Той се отпусна на мекото канапе срещу портрета на майка си. След около четвърт час кан-придружителката влезе тихо, едва я чу.

— Кан-царицата ви очаква, господарю. Последвайте ме.

Въведе го в светла стая с високи прозорци и много цветя. Майка му стоеше до прозореца и гледаше навън, когато той влезе. Беше облечена в кафява рокля, без бижута и с вдигната високо коса. От припадъка и главоболието не бяха останали никакви следи. Андала изглеждаше напълно възстановена. Прегърна я и я целуна, а после се изтегна на дивана.

— Янкул и Деница са любовници. Видях ги.

Ермиар не се поколеба да го каже направо. Имаше пълно доверие в здравия разум на майка си и не очакваше от нея излишен драматизъм. Андала кимна и се обърна към прозореца. С нищо не показа изненада, явно е усещала, с типично женски усет, какво се е случвало под куполите на исинейския дворец през последните месеци. Тя знаеше, че това е заплаха за мира между двете области и за цялото й семейство. Като кан-царица и представител на кастата стети-сантропи от нея се очакваше да поставя винаги на първо място мира в страната, но сърцето й в този момент се развълнува единствено за Деница.