„Сивите вълци“ владееха до страст боя с мечове и с копия и ездата. Винаги във вихъра на битката, превъзходни ездачи, най-лудите и опасните — те танцуваха смело танца на смъртта.
„Глиганите“ обикновено се използваха за охрана на кан-предводителя и останалите членове на стети-сантропи, тъй като наблягаха най-вече на физическата сила. Чрез упражнения с тежести добиваха внушителен външен вид и можеха да убиват без усилие и с голи ръце. Използваха коне, да се придвижват, но далеч отстъпваха по ездачески умения на „сивите вълци“.
И с друга военна сила разполагаше Биляра — сангасите, но те се кълняха не в държавата и не пред кан-императора, а пред върховния жрец Алобоготур, и само той притежаваше властта да ги направлява.
Докато учеше в школата към манастира, един от най-близките хора на Ермиар стана Вихтун, синът на кан-предводителя Умар, управителя на съседна Чаладара. Бяха връстници и заедно преминаха годините на обучение, сближавайки се като братя. Вихтун, който гостуваше вече половин година в двореца Исиней, поради предстоящата сватба с Деница, продължаваше да бъде много скъп човек за Ермиар. Почти колкото майка му Андала, която всеки ден търсеше близостта му. Сестрите, брат му, баща му и втората майка му бяха някак чужди, така и не намери общ език с тях.
Сега, когато видя със собствените си очи измяната на Деница в деня след сватбата й с Вихтун, Ермиар почувства още по-голямо отчуждение към семейството си. Съзнаваше, че ако разкрие долната постъпка на Деница, може да предизвика война между областите. На жената в Биляра се гледаше по по-различен начин, отколкото на мъжа. Мъжете се грижеха за жените си и в никакъв случай не се отнасяха нито с пренебрежение, нито зле с тях, но на жените им липсваше свободата на мъжа. Уважението и зачитането им стоеше на първо място за всеки билярин, но се намираха и такива жени, които искаха повече от това, желаеха свобода. Ала тъй като бяха малцинство, това положение не се менеше с векове и така си я караха билярите, откакто се помнеха. По-богатите мъже си вземаха по няколко жени и това се считаше за редно, даже за необходимо. Наред с този обичай се спазваше и едно правило — нито мъжете, нито жените могат да изневеряват, ако са в брачни отношения. Прегрешилите ги очакваше смърт.
— Гръм да я убие — Ермиар ядно се изплю на земята.
Мислите запрепускаха през главата му. Деница, той и Алгара бяха от една майка. Брат му Севар и сестра му Азмара бяха деца на кан-царица Ситара. Деница бе най-хубавата му сестра. Млечнобяла кожа, дълги тъмни и гъсти коси, топло-кафяви живи очи и стройна, налята фигура. Тя очароваше с хубостта си. Надменна и затворена обаче, не допускаше много хора до себе си и държанието й се открояваше с прекалена независимост за жена. С изненада Ермиар бе открил, че Деница, за разлика от всички останали жени, които познава, язди като мъж, стреля с лък, мята копие и дори владее техники на ка-ом-ра, бойно изкуство, използвано предимно от „дивите котки“. Заради надменността и гордостта й Ермиар най-малко за нея би допуснал, че е способна на подобна постъпка. Ами Янкул, по-големият брат на Вихтун, достойният за възхищение наследник на титлата кан-предводител на Чаладара, което означаваше и пазител на морала?!… Припомни си времето, когато Янкул учеше в школата. Вихтун страшно се гордееше с по-големия си брат, който бе един от най-добрите воини, завършили школата. Как той бе пренебрегнал изконните билярски ценности, завета на учителите и бе поел риска от отлъчване от полагащата му се длъжност и смърт?! И как прегръщаше и целуваше Деница, когато знаеше, че е вече жена на Вихтун по желание на двамата кан-предводители Умар и Иртхитюин и със съгласието на върховния кан-император Издулор? Да причини такова нещо на собствения си брат… Тези мисли накараха Ермиар да се запита дали не е сънувал или халюцинирал. Толкова невероятна му се струваше тази изневяра.
Той продължи да се взира в огъня. Самотата го обгърна и сърцето му се изпълни със страх и желание да придобие власт и знание над и за всичко заобикалящо го. Завърнал се наскоро в Исиней, той не беше подготвен за такъв проблем. Трябваше да реши как да постъпи. Знаеше, че трябва да предприеме нещо, защото, ако остави нещата така, може да предизвика гибелта на семейството си и дори война между областите. А какво би направил кан-император Издулор — върховният владетел, който наред с политическото върховенство бе и пазител на морала в Биляра? Ермиар не искаше и да си помисли за последствията, ако родът му предизвика подобен скандал. Нуждаеше се от съвет. Но от кого? Той отново се изплю гневно, сякаш по този начин изхвърля яростта от себе си, и разпали с един клон огъня. Чуваше как конят пасе зад гърба му и от време на време пръхтеше и тръскаше глава. Ермиар се изтегна и затвори очи, но дълго не успя да заспи.
Читать дальше