Хедер Меспи: Демон, юда и магьосник

И отпусната на дивана, затвори очи.

Наговори му всички тези неща, отказа му помощта си, а сега имала нужда от почивка. Той се разгневи, защото се почувства предаден и самотен пред проблем, с който не знаеше как да се справи. От това зависеха мирът на областите и благополучието на семейството му, а тя отказваше да му помогне. Извърна се и бързо напусна стаята, без да види сълзите, които потекоха от затворените очи на Андала.

Помислил това, той, в образа си на магьосника, се наведе напред, за да се разгледа по-добре в огледалото, но изведнъж видя зад себе си нечий силует. Стреснат се обърна , но там нямаше никого. Когато отново погледна в огледалото, пак различи силуета. Отново зад него нямаше никого, когато се обърна, и отново, когато погледна в огледалото, някой стоеше зад него. Мина му мисълта: „Не трябва да се обръщам. Това, което е зад мен, мога да видя само в магическото си огледало. Това е жрицата, моята помощница.“ И той се наведе отново към огледалото. Зад него стоеше една женска фигура, загърната в бяла мъгла: „Това съм аз, душата ти. Ти ме изгуби заради страха и желанието, но аз ще остана с теб, за да ти напомням за първичната ти същност, освободена от желанията на материята. Моят глас ще достига трудно до теб и ти ще се бориш с присъствието ми, но аз съм тази, от която ще черпиш истинското знание. Ти и аз сме едно и също, разделено от материята“.

Вече втори ден, откакто се омъжи и се премести във временните стаи, отредени за нея и мъжа й, Деница лежеше и се оплакваше от главоболие. Вихтун изпращаше през два-три часа придружители, за да се осведомява за състоянието и нуждите й. Това я дразнеше, но нямаше избор, бе по-добре от това да търпи личното му присъствие. Взе една книга, чете известно време и я захвърли с досада. Не бе свикнала да лежи толкова дълго време, без да върши нищо. Прииска й се да излезе навън, да се разхожда или да язди, а може би да срещне някъде и Янкул. Някой почука на вратата. „Сигурно пак пратеници на Вихтун“ — помисли Деница и се намръщи, но извика утвърдително. Ка-придружителката влезе и наведе глава:

— Господарят Вихтун пита как сте и дали се нуждаете от нещо. Смята да отиде на лов с братята си. Може да отсъстват няколко дни.

Тази новина зарадва Деница и тя бързо отвърна:

— Но това е чудесно. Кажи му, че съм малко по-добре, да не се притеснява. Нямам нужда от нищо.

Придружителката се поклони и излезе. Деница се надигна възбудено в леглото и се заслуша. Не след дълго дочу гласовете на Угаин и Вихтун през леко отворения прозорец и стана. Видя ги да отиват заедно с Янкул към конюшните. И тримата бяха въоръжени и облечени за лов. Нямаше да може да се срещне с Янкул, но поне можеше да излиза спокойно навън, докато ги няма. Облече се набързо и отново застана до прозореца. Видя тримата, яхнали конете си, да се отдалечават към външния град. Подреди разпиляната си коса в огледалото и извика придружителката:

— Ще се разходя в градината. Оправи стаята, скоро ще се върна.

Жената сведе глава, а Деница излезе и тръгна по дългия коридор към стълбището на придружителите. Не й се искаше да срещне някого и да дава обяснения. Слезе по стъпалата и се озова в помещенията, където се намираха стаите на придружителките. Две от тях я видяха и се поклониха, докато ги отмине. Тръгна към изхода, но докато минаваше покрай един от ъглите, изведнъж някой силно я сграбчи изотзад и притисна с ръка устата й. Деница усети нещо почти да я пробожда през дрехите. Нападателят бе опрял нож в тялото й. Ужас скова мисълта й. В гърдите й се надигна паника и тя с мъка успя да я овладее. Мъжът, защото това несъмнено бе мъж, я поведе напред, после сви в един коридор и я избута грубо в едно помещение. Докато се обръщаше, чу как вратата зад нея хлопва. Изправи се очи в очи с висок мъж. Мисълта й започна да работи бързо — беше виждала някъде това лице. Ядоса се на себе си, че не може да се сети откъде го познава, и свъси вежди. Откакто се изправи очи в очи срещу мъжа, страхът й изчезна. Не вярваше да й направи нещо лошо, все пак тя беше дъщеря на кан-предводителя. Замисли се дали да не се развика, но после й се стори смешно и унизително, пък и едва ли някой щеше да я чуе. Тя го попита предизвикателно:

— Как смееш, човече? Не знаеш ли коя съм?

Мъжът кимна, но лицето му не издаваше нищо.

— Точно вие ми трябвате, принцесо. Простете за грубостта ми, но нямаше друг начин да поговоря с вас.