Хедер Меспи: Демон, юда и магьосник

Мъжът не й отговори нищо. Само кимна с глава в знак, че приема думите й и е съгласен с тях. Деница отново замълча за момент, огледа се около себе си и скоро очите й се спряха на нещо. Тя се запъти към една купчина дрехи, докато Кюригин, явно привлечен от някакво шумолене навън, долепи ухо до вратата и й направи знак да мълчи. Деница разрови купчината с дрехи и му я посочи с глава. Приближи се до него, отново протегна ръка към балата с дрехи и зашепна:

— Това там са униформи на „глиганите“. Намери си такива, които да ти станат, и преоблечен ме чакай тук. Привечер ще дойда да те взема. Пред сангасите се дръж почтително към мен и дръзко и резервирано с всички останали. Не показвай с нищо пред тях, че вършим нещо нередно. Останалото остави на мен, но ако ни разкрият, не очаквай помощ. Няма как да ти я дам.

Кюригин погледна към дрехите, приближи ги, започна да ги вади и оглежда една по една.

— А сега трябва да вървя — продължи Деница. — Гледай да не те хванат, докато се върна.

— Благодаря ви — Кюригин сведе глава в почтителен жест. — Ще ви очаквам тук привечер.

Деница бързо излезе в коридора и се запъти навън. Сигурно съм полудяла — помисли си тя — да помагам на боломитите. Ако семейството й разбере, щеше да я убие още преди за това да са се погрижили сангасите или самият Издулор.

Боломитите бяха нелегално сдружение от хора, които преследваха и понякога убиваха жреци, отричаха вярата и злословеха дори срещу Издулор. За един представител на стети — сантропи и поддръжник на религията като нея бе недопустимо да се забърква с тези хора. Но Деница вече бе стигнала толкова далеч в нарушаването на благопристойното за една принцеса поведение, че решението да помогне на Кюригин, като че ли допълнително втвърди сърцето й и приспа съвестта й. Тя се успокои вътрешно: все пак нищо не ме заплашва, лесно мога да прехвърля вината върху ловеца, ако нещо се обърка.

Деница усещаше, че единствената й възможност за свобода минава през съюза с врага на собствената й каста — боломитите. Нямаше представа нито защо, нито как, само знаеше, че в противен случай я очакват други две съвсем неприятни възможности. Едната бе да разкрият връзката й с Янкул и да ги убият, а другата — да се раздели окончателно с него и да обрече себе си на скучен живот с Вихтун, когото не понася и пред когото с удоволствие избира смъртта. Тя отново прехвърли всички варианти, които въображението й рисуваше, но затвърди решението си да помогне на ловеца на сиви, дори и пред възможността да стане боломитска заложница и да създаде ядове на семейството си.

Докато вървеше към изхода, в един от ъглите на преддверието видя нещо, което я накара да се отклони и да отиде там. До клетката на пощенските гуги стоеше още една, на чието дъно лежаха скупчени едно до друго телата на сивите, които бяха танцували на сватбата й. Бяха още живи, но слабата светлина, която учестено излъчваха на пресекулки, предвещаваше скорошния им край. Когато ги видя, Деница си спомни, че Кюригин, който занимаваше мислите й, е ловец на сиви и се запъти към тях, да ги погледне отблизо.

Скупчени едно в друго, телата им едва проблясваха. Докато ги наблюдаваше, една от сивите, сякаш почувствала присъствието й, отвори очи и повдигна главата си. Сиянието й се усили и тя втренчи кафявите си очи в жената. Деница си спомни, че тези същества избягваха погледа на хората, докато танцуваха в нощта на сватбата й. От любопитство тя също се взря в очите на сивата, които ставаха все по-тъмни и по-тъмни. Деница се почувства странно, сякаш започна да се дави в тези дълбоки и необятни очи. Погледът на сивата се заби в съзнанието й. Тялото й изтръпна, парализира се и тя спря да усеща крайниците си. Мека светлина изпълни всичко наоколо. След това в главата и прозвучаха странни съскащи звуци. Сякаш някой я викаше, но на непонятен за нея език. Почувства, че е зов за някъде и за нещо, но без да разбира за къде и за какво. В следващия момент усети, че се движи. Носеше се във въздуха, издигна се за момент и пак се спусна надолу. Вратата на клетката сякаш се отвори и покрай тялото и се понесоха сивите, вече заблестели с по-силна светлина. А съскащите звуци ставаха все по-силни и по-силни. Съществата танцуваха около нея, главата й щеше да се пръсне и единственото нещо, в което можеше да съсредоточи погледа си, бяха бездънните зеници на сивата. Съвзе се изведнъж от обзелото я състояние. Сивата, което я бе погледнала, лежеше до останалите със затворени очи. Всичко си беше така, както когато го видя, преди да погледне в тъмните очи на съществото. Тръсна глава и бързо излезе през вратата. Слънчевите лъчи се плъзнаха по лицето и косите й и тя пое дълбоко въздух. Тръгна към градината, без да спира да мисли за ужасяващото изживяване. Колко странни бяха тези сиви. Вече не изпитваше любопитство и симпатия към тях, а страх, страх, който я обземаше все повече и повече, докато мислеше за тъмните им очи. В тях има нещо зловещо и неразгадаемо, но Деница не искаше и да знае какво е.