Хедер Меспи: Демон, юда и магьосник

„Това съм аз, но съм магьосник и притежавам силата и желанието да покоря и разбера материята, която ме плаши и едновременно ме привлича.“

Белите кълбета висяха безредно в тъмното небе. От време на време някое от тях, умирайки, политаше с невероятна скорост, оставяше ярка диря след себе си и угасваше. Поляните, окъпани от топлата им светлина, се събуждаха за живота на нощните си обитатели. Въздухът носеше звуците от крилата на прелитащи харлии. Далече, някъде в северното плато, се появяваше светъл облак от танцуващи сиви, издигаше се нагоре, разпиляваше се на хиляди отблясъци в короната на някое дърво, а после пак се събираше и плавно се носеше над земята, вълнуваше се като буйна река и изчезваше зад някое възвишение, за да се появи след това отново сред клоните на следващото дърво или храст. В тревите заглъхваше песента на щурците, смутена от силния крясък на някоя птица, и отново се понасяше, ведра и звънлива. Топлите дни настъпваха и кълбетата щяха да останат близо седем месеца все така многобройни и ярки. А през зимните дни, когато кълбетата изчезваха, нощите ставаха тъмни и звездите изгряваха на небето. Ермиар обичаше да гледа звездите. Но сега това бе невъзможно, тъй като светлината от кълбетата ги скриваше. Те едвам се виждаха през светлата пелена, с която вечната светлина покриваше земята. Той се уви по-плътно в кожите и се загледа умислено в огъня, който запали заради хладния вятър. Няколкочасовото препускане с коня го умори и успокои гнева му. Трябваше да реши какво да прави от тук нататък.

Двадесет и три годишен, Ермиар бе среден на ръст, с правилно телосложение и изразително лице. Бе първороден син на кан-предводител Иртхитюин от кастата стети-сантропи, управляващата каста. Векове наред дедите му ръководеха областта Онгалада и вярно служеха на предците на великия кан-император Издулор, днешния владетел на свещената държава Биляра.

Страната Биляра, както и жителите й имаха дълга история, която започваше назад, назад, в така далечната древност, когато първите хора се появили на континента Архидиния. Как и откъде са се появили, никой още не знае, но има няколко интересни теории за произхода им. Жреците на Биляра поддържаха тази от теориите, в която никой не вярваше, но всички почитаха. Казваха жреците, че под клоните на велико дърво се е зародил животът: от плодовете му — мъжът, а от цветовете — жената. Затова почитаха това дърво за свещено и молитвите си отправяха към него. Твърдяха, че то съществува, но единици вярваха в това, поради причината, че никой не го бе виждал.

Малцина обаче се интересуваха от тези прастари времена. Знаеше се, че както и да са се появили, добре са живели, защото континентът, макар и малък, предлагал благоприятен климат, плодородна земя и достатъчно диви животни за улов. Постепенно хората населили целия континент, разделили се на племена, започнали да използват сечива, да обработват земята и да воюват. Изработвали също салове и лодки, с които излизали на риболов в морето, реките и езерата. Умение, което изиграло съществена роля в оцеляването им, защото един ден голям катаклизъм разтърсил Архидиния. Земетресения, изригващи вулкани и огромни вълни, дошли от морето, потопили голяма част от континента, а останалата превърнали в пустиня, негодна за живот. Малцината оцелели в тази гигантска катастрофа се качили на лодки и салове и въпреки страшната перспектива да се озоват на дъното на морето и да станат храна за рибите, потеглили по вода. На пръсти се броели тези от тях, които твърдели, че щом съществува Архидиния, несъмнено някъде сред огромната водна необятност има и друга земя, годна за живот. Останалите не вярвали, но от немай къде потеглили, за да търсят спасение.

Мнозина намерили гибелта си в това пътешествие. Но и до днес малките деца учат тази история, за да знаят, че надежда има и в най-тъмните времена и сред най-голямата безизходица. Защото след дълго и изтощително пътуване хората намерили земя. Открили нов континент, по-голям от Архидиния, и се заселили на него. Гелда Валуния се нарича този континент, на който хората намерили живот. Така оцеляло човешкото племе и се разпространило из новата земя.

За билярите се твърди, че са истинските потомци на онези, които вярвали в спасението и първи повели хората по вода след гибелта на Архидиния. Че са потомци на онези, които донесли със себе си на Гелда Валуния семена от дървото свещено и сложили начало на новия живот. В това вярваха билярите и затова Биляра се нарича свещена страна. Тя се дели на четири области: Чаладара, Онгалада, Ябрус и Лексинта Варнас. Всяка от областите има върховен управител, наречен кан-предводител. Кан-предводителите са подчинени на кан-императора, който освен цяла Биляра управлява и областта Лексинта Варнас. Тази област е от огромно значение за страната по две причини. Първо, там се намира столицата Истрос с най-красивия и висок дворец, изграден от човешка ръка. Единствената сграда, която може да му съперничи, е манастирът в планините Карпонили. А това е втората, ако не и по-важната, причина. Този манастир е средището на билярската религия, на вярата в Живото Дърво. Живеят в него двадесет и двамата жреци, пазителите на дървото, които хората наричат избраните. Носеше се един мит сред населението: че там се съхранява семе на свещено дърво от онези, които човеците донесли със себе си от Архидиния. Приказки мълвяха също, че там някъде, на място, известно само на жреците, расте дървото, за което всички говорят, но никой не е виждал. Всякакви слухове се носеха, а жреците не ги отричаха. Колкото по-тайнствени бяха в очите на обикновените хора, толкова повече почит получаваха.