Хедер Меспи: Демон, юда и магьосник

Достигнал до широко отворените порти на двореца, жрецът изпя песента за семейството на свещения език савхи, въведе Вихтун и Деница през входа и се оттегли към храма си. Жреците не участваха в светските събирания.

Кан-царица Андала влезе в двореца и се огледа изпитателно. Из въздуха блестяха стотици бели кълбета на вечната светлина и осветяваха просторните помещения. Навред около стените ухаеха луни — цветя, специално доставени от град Ранга, единствената местност в страната, където вирееха. Красиви сиви танцуваха на специално издигнатите за това платформи, оградени от много тънко изработени мрежи, за да не избягат. Докато ги гледаше, Андала за пореден път се убеди, че си заслужават златото, което даде, за да има сиви на празника. Колко жалко, помисли си Андала, че тези невероятно красиви същества са толкова трудно достъпни и живеят толкова кратко. Бяха изумителни. Не се отличаваха една от друга по нищо — като създадени по калъп. Кожата им, млечно-кафява на цвят, на интервали излъчваше мека светлина, която им придаваше прелестна ефирност. На външен вид бяха подобни на хора, но притежаваха още един чифт ръце, които бяха по-малки и израстваха от вътрешната страна на първите. Ръстът им бе средно около четири педи. Очите им се отличаваха с големината си и с цвета си, вариращ от светло-лешников до толкова тъмно-кафяв, че преминаваше почти в черен. Върху издължените си глави имаха нещо като косата при хората, но то само бегло напомняше коса. Най-вече защото се държеше като самостоятелен организъм. Сякаш хиляди дълги изящни пипалца се движеха в различни посоки, виеха се на вълни, къдреха се на спирали, изправяха се рязко изведнъж, а после най-неочаквано се устремяваха наляво или надясно, напълно независимо от посоката, в която сивата държеше главата си. Косите красиво контрастираха, поради по-тъмния си цвят, с бледата, светло-кафеникава кожа, цялата покрита с нежен мъх. От гърба на сивите изникваха два чифта крила, прозрачни и кремави на цвят, изпъстрени с кафяви шарки, подобни на шарките при пеперудите. Когато крилата им се разпереха, ставаха по-големи от ръста на сивата, но имаха свойството да се свиват и прибират така, че да намаляват поне три пъти реалната си големина. От тънките цепнатини, напомнящи устни, се носеха странни, нежни звуци, съпроводени с грациозни движения, наподобяващи танц.

Погледът на Андала се плъзна по отрупаните маси, където гостите, вече настанени удобно, започваха веселите си разговори. В центъра на най-голямата зала начело на дълга маса седяха Деница и Вихтун. Светлината от белите кълбета се отразяваше в златистите дрехи и ги обгръщаше в светъл ореол, през който трудно се различаваха чертите на лицата им, и в това имаше нещо приказно. Отляво на младоженците седяха кан-предводител Умар и трите му жени Деви, Сати и Мавилака заедно с най-големия син, бъдещия кан-предводител на Чаладара — Янкул. До Янкул седеше Язник, кан-предводителят на област Ябрус, само с една от жените си — Касила, с първородния Кувиар и дъщеря си Бендидора. Отдясно на масата седеше Иртхитюин. От едната му страна се смееше Ситара, втората му жена, а мястото от другата му страна беше празно. Това накара Андала да се разбърза. Огледът на залите я бе забавил, а вече бе време да се присъедини към празнуващите. Потърси с поглед довереницата си Есла и я видя да стои близо до една от масите, готова да обслужи нуждите на високопоставените гости. Погледите им се срещнаха и кан-царицата повика при себе си придружителката с кимване. Сърцето на Есла заби по-учестено. Страхуваше се от укори, въпреки че съвестно бе изпълнила желанията на кан-царицата. Бързо отиде до Андала и сведе глава в поклон. Обичаят не й позволяваше да гледа владетелката в очите, когато разговарят, ако тя не поиска това.

— Доволна съм, Есла. Погледни ме. — Кан-придружителката погледна в очите господарката си и въздъхна с облекчение.

— Иди да си починеш. Тази вечер си свободна.

— Благодаря ви, но не съм уморена, ако кан-царицата има нужда от нещо, аз съм на ваше разположение.

Андала се усмихна снизходително и поклати глава.

— Аз те освобождавам тази вечер, но ако искаш да останеш тук, не възразявам. Постъпи както ти е приятно.

След тези думи, Есла сведе глава в поклон, а кан-царицата се запъти към мястото си отдясно на Иртхитюин. Настанила се вече до величествения си мъж, Андала се отпусна уморено на стола. Напрежението от последните дни й се бе отразило и синкави сенки тъмнееха под очите й. От другата й страна седеше синът й Ермиар и разговаряше със сестра си Алгара. Андала се приведе към тях, с намерението да се присъедини към разговора, но изведнъж тялото й изтръпна, глъчката от разговорите и музиката заглъхна и в ушите и зазвуча познатият режещ шум, който предхождаше острото главоболие, от което страдаше напоследък. Опита се да се съвземе и отметна глава. Погледът й попадна на двама души, които се гледаха многозначително. Сред усмивките и веселите наздравици, тези две лица бяха сериозни и потопени едно в друго като в магия. Андала задържа за миг очите си върху тях, а след това пред взора й се заредиха едно след друго лицата на Язник, Касила, Кувиар, Умар и останалите гости, насядали срещу нея, все по-бързо и по-бързо. Образите се завъртяха и сляха, шумът в главата й стана непоносим. Отново направи усилие да повдигне глава и последното, което видя, бяха синът й Ермиар и кан-предводител Иртхитюин, надвесени над нея. Ермиар й говореше нещо. Тя се опита да го разбере, но изведнъж всичко стана тъмно и тихо.