Четири касти разделят хората в свещената страна. Стети-сантропи е кастата на управляващите. Тя има най-малко представители — семействата на кан-императора и кан-предводителите. Само кръвна връзка или брак може да причисли човек към тази каста. Шанс имат и военните, ако някой от тях извърши дело, достойно и героично, за да бъде възнаграден от кан-императора с приемането му в семейството на стети-сантропи.
Вети-сантропи е кастата на жреците. Всеки може да попадне в тази каста, стига да е избран от някой жрец, независимо какъв е произходът му и откъде са корените му. Ограничение представлява възрастта, тъй като членове на вети-сантропи се подбират изключително и само измежду деца до десет години. Причината може би се крие в това, че жреците учат магия, а за да се усвои нещо толкова сложно, е необходимо време.
Тези, които воюват, се числят към кастата на тректи-сантропи. Това са всички, които изучават военното изкуство и постъпват във войската на Биляра. Всеки, готов да даде живота си за страната, става член на тази каста и се ползва с голямо уважение и доста привилегии. Но службата отнема най-хубавите години от живота на човека. Войниците прекарват времето си в казармите на двореца и въпреки че се пенсионират рано и с добра пенсия, желаещите да се присъединят към тректи-сантропи не са много.
Всички останали — търговци, занаятчии, земеделци, строители, музиканти и какви ли още не, се числят към ури-сантропи, или по-грубо казано — към простолюдието.
Такъв бе редът в свещената страна. Така живееха жителите й. Билярите бяха изградили държава, която оказваше влияние върху всички останали нейни съседи и по-далечни обитатели на Гелда Валуния, защото се бе превърнала в най-развитото общество от населяващите дивия и огромен континент, чийто предели никой и досега не бе обиколил напълно.
Вече цяла епоха на Живото Дърво измина, откакто хора стъпиха на новата земя, но Гелда Валуния пазеше още тайни, скрити в необятните й лесове и високи планини. Нашепваха старите хора из закътаните селца за някакви тъмни сили и странни човеци. Носеха се различни предания за отминали времена, в които по земята бродели чудни същества, но нищо такова не бе описано в нито един летопис — нито на древния език савхи, нито на по-съвременните езици, например на билярски.
Ермиар бе изпратен още от седемгодишен в школата на Живото Дърво, да изучава различни военни изкуства, писмо, четмо, малко математика и други науки, които да му помагат в отговорната мисия, с която се бе родил като първороден син на Иртхитюин. Тази школа се намираше в сградата на манастира на билярите насред планината Карпонили. Жреците обучаваха високопоставените младежи, най-вече от Биляра, но също така от съседна Уголия и от други по-далечни страни. Голям престиж имаше Карпонилската школа и чест бе за всекиго да учи там. Вече измина година, откак Ермиар се завърна в двореца, но не се чувстваше добре. Сякаш бе в постоянно очакване нещо да се случи. Сякаш се намираше в междинен етап между два периода от живота си. И ясно съзнаваше само това, че не разбира нито какво очаква, нито защо се чувства така. Трудно му бе да си намери място и единствена утеха намираше в тренировките с Войската на Сивите вълци.
Войските на Биляра се деляха на пет военни части, всяка от които притежаваше за символ някое животно. Според това кое животно почитат, може да се определи и на коя техника залагат в боя.
Войниците със символ „Дива котка“ владееха до съвършенство боя с кинжали и бойни брадви и добре се справяха в ръкопашния бой. Обединяваха се и под названието пешаци, защото при война се придвижваха пеша, а и така се биеха.
„Ястребите“ овладяваха точната стрелба с лък и мятането на копие и в битките обстрелваха от разстояние предните и фланговите линии на врага; бяха незаменими при отбраната на крепостни стени и дворци.
„Змиите“ изучаваха техники за безшумно придвижване и промъкване през всякакви местности и препятствия, знаеха да се замаскират по безброй начини и да се крият на необикновени места. Учеха чужди езици и чужди обичаи и често си „сменяха кожата“, защото от тях излизаха най-умелите шпиони. Единствено на тях се позволяваше да се възползват от смъртоносното действие на отровата като оръжие. За всички останали употребата й се считаше за недостойна — на война или в мир. А и самите „воини на змията“ я използваха само при определени обстоятелства. Това гарантираше свещената клетва, която полагаха при постъпване на обучение.
Читать дальше