П. Удхаус - Джийвс се намесва

За днес това беше първата ми среща с мама Крийм. Беше отишла за обяд с няколко приятели в Бърмингам и аз с удоволствие бих предпочел да не я бях виждал сега, защото нещо във вида й вещаеше беди. Приличаше на Шерлок Холмс повече от всеки друг път. Метни й един халат, натикай й в ръцете цигулка и можеш да я пратиш право на Бей кър Огрийт. Никой няма да я спре. Като ме фиксира с проницателното си око, тя каза:

— А, ето къде сте, мистър Устър. Търсих ви.

— Желаете да разговаряте с мен?

— Да. Исках да ви кажа, че сега сигурно ще ми повярвате.

— Моля?

— За иконома.

— Какво за него?

— Ще ви кажа какво за него. На ваше място бих поседнал. Историята е дълга.

Седнах. При това с радост, защото колената ми се бяха подкосили.

— Спомняте ли си, че ви казах как още отначало ми е изглеждал съмнителен.

— О, ъ-ъ, да. Така ли беше?

— Казах, че има лице на престъпник.

— Не може да си изхвърли лицето на кучетата.

— Но може да не бъде мошеник и наглец. Нарича себе си иконом, нали така. Полицията може да обори тази версия. Той е толкова иконом, колкото и аз.

Вложих цялото си сърце:

— Но помислете за препоръките, които има.

— Мисля за тях.

— Как би могъл да издържи толкова време като майордом при сър Родерик Глосъп, ако беше нечестен.

— Не е издържал.

— Но Боби каза…

— Помня много точно какво каза мис Уикъм. Каза, че е бил при сър Родерик Глосъп в продължение на години.

— Е, тогава.

— Мислите, че това го прави чист.

— Със сигурност.

— А аз не мисля, и ще кажа защо. Сър Родерик Глосъп има голяма клиника в Самърсетшър, в една местност, наречена Чъфнъл Реджис, и една моя приятелка е там. Писах й и я помолих да се види с лейди Глосъп и да вземе каквато информация може за техен бивш иконом на име Сордфиш. Когато току-що се върнах от Бърмингам, намерих писмо от нея. Пише, че лейди Глосъп й е казала, че никога не е наемала иконом под името Сордфиш. Да имате нещо да кажете?

Продължих да полагам всички възможни усилия. Устърови никога не се предават.

— Вие не познавате лейди Глосъп, нали?

— Разбира се, че не я познавам, иначе бих й писала лично.

— Очарователна жена, но с памет като решето. От ония, които винаги си посяват едната ръкавица в театъра. Разбира се, че няма да вземе да помни името на един иконом. Вероятно през цялото време го е мислела за Фотърингей или Бинкс, или нещо друго. Много често се среща, пропуски в паметта. Бях в Оксфорд с един човек на име Робинзън и от ония дни се мъчех да си го спомня, а най-близкото, до което стигнах, беше Фосдайк. И внезапно ми изникна преди няколко дни, когато прочетох в „Таймс“, че Хърбърт Робинзън (26) от Гроув Роуд, Пондърс Енд, бил задържан в полицейското управление на Бошър Стрийт, обвинен в грабеж на чифт жълто-зелени карирани панталони. Не е същият тип, естествено, но разбирате какво ви казвам. Не се и съмнявам, че някоя прекрасна сутрин лейди Глосъп внезапно ще се плесне по челото и ще извика: „Сордфиш! Ама разбира се! А аз през цялото време си мислех за милия човечец като за Катсбърд!“.

Тя изсумтя. И ако кажа, че това нейно сумтене много ми е харесало, то значи преднамерено да заблудя читателите си. То беше такова сумтене, каквото Шерлок Холмс би произвел в момента, когато щраква блезниците на онзи тип, дето забърсал рубина на махараджата.

— Милият човечец, така ли. А как ще обясните това. Видях Уили преди малко и той казва, че една ценна каничка за сметана, която купил от мистър Травърс, липсва. И къде е, ще попитате. В този момент тя е в спалнята на Сордфиш, напъхана в чекмеджето с чистите ризи.

Заявявайки, че Устърови никога не се предават, направих грешка. Тези думи ме попариха, изсмукаха целия борбен дух от мен и ме захвърлиха на бунището.

— О, така ли? — казах. Не беше кой знае какво, но най-доброто, което измислих.

— Да, сър. Точно там е. Веднага щом Уили ми каза, че каничката е изчезнала, аз вече знаех къде е. Отидох в стаята на този Сордфиш, претършувах я и ето ти я и нея. Изпратих да извикат полиция.

Отново се почувствах забучен с главата надолу. Гледах опулено.

— Повикали сте полиция?

— Да, и те изпращат един сержант. Трябва да бъде тук всеки момент. И да ви кажа ли нещо? Сега ще застана на вратата на Сордфиш, да не би някой да подправи доказателствата. Не искам никакви рискове. Не влагам в това някакъв подтекст, че ви нямам доверие, мистър Устър, но не ми харесва начина, по който сте се заинатили за този човек. Проявявате прекалено добри чувства към него според мен.