П. Удхаус - Джим Тайфуна

— Добър вечер, господин Бейлис — произнесе мелодичен глас. Двамата се обърнаха. Икономът свенливо огледа красивата девойка с елегантен сив костюм и озадачено промърмори:

— Добър вечер, госпожице.

Ан смаяно го зяпна, сетне лъчезарно се усмихна:

— Колко съм несъобразителна. Всъщност поздравих вашия син. С него се срещнахме в кантората на плавателната компания, а преди това той ми спаси живота. Може да се каже, че двамата сме стари приятели.

Бейлис се беше ококорил от изумление и очевидно интелектът му не беше достатъчен да проумее казаното от девойката. Почувства се като в небрано лозе, когато забеляза как младият господар смръщи вежди, сякаш го предупреждаваше да мълчи. Джими не беше предвидил неловката ситуация, но тъй като притежаваше пъргав ум, веднага намери изход от положението:

— Здравейте, госпожице Честър. Баща ми е дошъл да ме изпрати. Запознай се с госпожица Честър, татко.

По принцип английският иконом лесно не губи присъствие на духа, ала Бейлис се оказа неподготвен за неочакваното изпитание на самообладанието му. Отвори уста, но от гърлото му не излезе нито звук.

— Татко е поразстроен от заминаването ми — прошепна Джими на младата жена. — Днес като че ли не е на себе си.

Ан притежаваше не само вродена тактичност, но и златно сърце. Един поглед й бе достатъчен да разбере, че по-възрастният господин Бейлис е само един високопоставен прислужник. Едва ли на света съществуваше по-непредубедена девойка от нея, при все това изпита изненада и леко разочарование от плебейското потекло на Джими. Толкова беше трогната, че в очите й проблеснаха сълзи, когато се извърна, за да позволи на баща и син да останат насаме преди раздялата.

— Ще се видим на парахода, господин Бейлис.

— Моля? — сопна се икономът.

— Непременно — побърза да се обади Джими. — Довиждане и доскоро.

Ан тръгна към своето купе. Имаше усещането, че току-що е довършила дълъг роман, дело на някой от нашумелите напоследък английски автори. Знаеше цялата история, сякаш най-подробно й я бяха разказали. Представяше си как бащата — почетен и трудолюбив иконом — е посветил живота си на целта да направи джентълмен от единствения си син. Спестявал бе година след година, може би беше изпратил момчето в колеж. А сега с благословията на баща си и с остатъка от спестяванията му младежът се отправяше към един нов свят, където доларите растат по дърветата и никой не се интересува от произхода ти.

Толкова беше трогната, та буца заседна в гърлото й. Бейлис щеше да се учуди, ако знаеше колко благороден изглежда в очите й. Сетне мислите й се насочиха към Джими и сърцето й се сви от умиление. Бащата беше осъществил мечтата си — младежът беше истински джентълмен. Колко естествено, без следа от снобско стеснение младият Бейлис я беше запознал с родителя си. Браво на него — не се срамуваше от скромното си потекло и от човека, който му беше дал възможност да започне нов живот. Тя установи, че изпитва дълбока симпатия към Джими.

До потеглянето на влака оставаха три минути. Носачите щъкаха напред-назад като водни бръмбари.

— Нямам време за обяснения — промърмори младежът. — Уверявам те, че не съм се побъркал и че постъпката ми е продиктувана от необходимост.

— Добре, господин Джеймс. Време е да се качите на влака.

— Имаш право. Ще проваля всичко, ако изпусна парахода. Бейлис, виждал ли си толкова прекрасни очи? А пък косата й не се поддава на описание. Слушай, грижи се за баща ми, докато отсъствам. Не позволявай на аристократите да му стъпят на шията. О, и още нещо… — Джими извади ръка от джоба си.

— Приеми малък подарък в знак на приятелските ми чувства към теб.

Икономът погледна новичката банкнота от пет лири:

— Не мога да приема, сър. Не съм заслужил толкова много пари.

— Глупости! Направи ми това удоволствие.

— Моля да ме извините, господин Джеймс, но наистина не мога. Не бива да пръскате парите си на вятъра. Едва ли можете да си го позволите… не ми се сърдете за откровеността.

— Не ти се сърдя. Вземи парите! Господи, влакът тръгва! Довиждане, Бейлис!

Машинистът за последен път наду свирката, сетне влакът бавно потегли, а след него хукнаха най-оптимистично настроените амбулантни търговци, използвайки последната възможност да продадат стоката си. Колелата затракаха по-бързо. Джими се надвеси през прозореца и с удивление видя необичайна гледка, равнозначна на чудо — без да си сваля очилата, Бейлис препускаше редом с влака. Не беше в добра кондиция, но полагаше нечовешки усилия. Достигна прозореца, от който се подаваше младежът, вдигна ръка и задъхано извика: