П. Удхаус - Джим Тайфуна

— И през ум не ми минава да прекосявам „Пикадили“. Много ви благодаря. Ще послушам съвета ви, но все пак изглежда невероятно да се добера до онзи ресторант.

Отривисто кимна и се отдалечи. Джими пък хлътна в прочутата дрогерия, където много лондончани намират цяр за махмурлука, и си поръча напитката, за която копнееше с цялото си същество от момента на събуждането си. Когато я изгълта на един дъх, се запита защо се чувства засрамен и виновен.

За сметка на това почти не се изненада, когато краката му го понесоха към „Риджънт Грил“. Докато влизаше в ресторанта, му хрумна, че когато напусна корабната агенция, изобщо нямаше намерение да обядва тук. Най-съкровеното му желание бе да се усамоти на маса в някое полупразно заведение и да се отдаде на размишления. Изобщо нямаше да повярва, ако някой му беше казал, че само след пет минути доброволно ще седне в обсега на ресторантски оркестър, който изпълнява все една и съща мелодия със сърцераздирателното название „Моята каменна къщурка в Запада“.

Ресторантите във всички големи градове имат години на възход и на падение. По времето, когато се развива действието в нашата история, „Риджънт Грил“ се радваше на огромна популярност, за каквато ресторантьорите се молят на незнайните си богове. Ежедневно заведението посещаваха най-състоятелните представители на лондонската бохемска общност.

Джими остави шапката си на пладнешките обирджии, чието убежище беше досами главния вход, влезе в ресторанта и установи, че всички маси са заети.

Веднага забеляза червенокосата девойка. Седеше с гръб към него на маса близо до една от колоните в компанията на нисичък човечец с очила, красива жена на около четирийсет и шишкав хлапак, който гонеше маслините из чинията си. Джими се поколеба, ала бдителният оберкелнер, който добре го познаваше, моментално го забеляза и се впусна към него.

— Един момент, господин Крокър — извика и започна да издава заповеди на подчинените си. — Ще уредя маса за вас.

— Поставете я до колоната, ако обичате — промърмори Джими.

Като по магия сервитьорите вече бяха донесли масичка и я застилаха с покривка.

Младежът седна и поръча. Хората на съседната маса също даваха поръчките си. Невзрачният очилат човечец очевидно беше потиснат, че заведението не предлага варена сладка царевица и омари, а съпругата му толкова възмутено реагира на новината за липсата на мидите в менюто на „Риджънт“, че очевидно прие този факт като сигурно доказателство за упадъка на Великобритания, която в скоро време ще загуби световното си влияние.

Тъкмо когато претенциозните клиенти най-сетне поръчаха обяда си, оркестърът засвири „Моята каменна къщурка“ и никой не се опита да го надвика. Щом заглъхнаха последните звуци и концертмайсторът се поклони, избърсвайки сълзите си, които неминуемо бликваха при изпълнението на тази мелодия, иззад колоната се дочу кристално ясен глас:

— Джими Крокър е червей.

Младежът се сепна и разля коктейла си. Дали пък не говореше съвестта му?

— Презирам го повече от когото и да било на този свят. Неприятна ми е дори мисълта, че той е американец.

Джими изпи няколкото капки, останали в чашата му — искаше да се убеди, че не сънува, както и да успокои опънатите си нерви. Не е шега работа да те презира девойка, чийто живот току-що си спасил. За Джими положението бе не само изнервящо, ами и някак свръхестествено. Само преди минути се беше запознал с младата жена. Как е възможно тя дотолкова да е осведомена за него, че да го нарича (при това съвсем заслужено) червей? Към недоумението му се примесваше и печал. Потресаваща бе мисълта, че такова красиво момиче изпитва толкова силно презрение към него. Случилото се с него заслужаваше да бъде описано в рубриката на „Кроникъл“, озаглавена „Онова, което ме натъжава в големия град“ — тема, най-близка до сърцето на съчинителите на мелодраматични вестникарски четива.

Сервитьор побърза да му поднесе нов коктейл. Младежът му отправи благодарствен поглед и поднесе чашата към устните си.

— Непрекъснато се налива с алкохол… — проехтя музикалният глас иззад колоната.

Джими като опарен остави чашата на масата.

— … и се излага на обществени места. Винаги съм мислила Джими Крокър за…

На Джими отчаяно се искаше някой да прекрати унищожителната тирада на девойката. Защо невзрачният човечец не подхване разговор за времето, или пък малкият дебеланко не започне да задава въпроси. Момче на неговата възраст, което наскоро е пристигнало в Лондон, положително има интереси извън темата за Джими Крокър. Ала очилатият ожесточено се бореше с шницела си, а шишкавият хлапак, потънал в мрачно мълчание, нагъваше рибния пай със съсредоточеността на умиращ от глад питон. Изражението на по-възрастната жена подсказваше, че я терзаят неприятни мисли и изобщо не й е до разговори.