П. Удхаус - Джим Тайфуна

— Как можах да постъпя толкова глупаво!

— Успокой се, момчето ми. Станалото, станало, нямаш вина. Не си знаел за плановете на жена ми.

— Напротив, виновен съм. Само на глупак като мен може да скимне да влиза в схватка с непознати хора. Не се безпокой, татко, всичко ще бъде наред. Кракът ми няма да стъпи в този дом, докато не омилостивя Пърси. Горе главата! Не всичко е загубено.

Джими си тръгна като попарен от дома на херцога на Дивайз на Кливланд Роу. Мисията му беше претърпяла пълен провал. Когато поиска да се срещне с лорд Пърси Уипъл, икономът го уведоми, че младият господин е на легло и не приема посещения. Когато чу името на Джими, прислужникът го изгледа с нескрит интерес, тъй като и той като Бейлис беше прочел и от сърце се беше забавлявал с описанието на „боксовия мач“, което бе публикувано в „Дейли Сън“. Дори беше изрязал бележката и тъкмо се канеше да я залепи в специалния си албум, когато неканеният гост позвъни.

Поражението попари ентусиазма на Джими. Представа си нямаше каква да бъде следващата му крачка. Оттегли се от дома на херцога като армия след неуспешно нападение на непревземаема крепост. Невъзможно бе със сила да си осигури достъп до покоите на младия лорд.

Вървеше по Пел Мел и усилено размишляваше. Денят беше прекрасен. Падналият през нощта дъжд, който бе избавил господин Крокър от скучната среща по крикет, сякаш беше разкрасил и освежил Лондон. Слънцето блестеше на фона на тюркоазеното небе. Подухваше лек южен ветрец. Когато Джими се озова на Пикадили, дочу бодрото свиркане на автомобилни клаксони и чу гълчавата и смеховете на минувачите. Доброто им настроение го раздразни: кой им бе дал правото да се радват на живота?

По природа не беше склонен към вглъбяване, но след като се подложи на самоанализ, откри у себе си неподозирани слабости. Години наред беше живял безгрижно като щурче и от забавления не му оставаше време да осъзнае, че има известни отговорности. Ала начинът, по който баща му бе реагирал на нощните му подвизи, го постресна. Животът май бе по-сложен, отколкото му се струваше. Смътно (тъй като не беше свикнал да разсъждава философски) осъзнаваше поразяващата истина, че ние, хората, сме като парченца от мозайка и че всяко наше действие влияе върху останалите. Навярно по същия начин се е зародило и развило социалното чувство у праисторическия човек. Всички сме индивидуалисти, докато прозрем истината.

Мисълта, че е причинил мъка на баща си, не даваше покой на Джими Крокър. Всъщност отношенията помежду им бяха по-скоро като между братя, отколкото между баща и син. Младежът горчиво се упрекваше, а нетърпимото главоболие сякаш подсилваше чувството му за вина. Баща му жадуваше да се върне в Америка, а той, Джими, с безразсъдното си поведение му пречеше да осъществи мечтата си. Тогава какво е заключението? Според него грешката беше в Джеймс Крокър. Свидетелските показания и доказателствата недвусмислено говореха, че Джеймс Крокър е кръгъл глупак, червей, егоист, прахосник и долен тип.

След като Джими стигна до това самоунищожително заключение, настроението му толкова се помрачи, че веселата глъч на площада започна да го дразни. Обърна се и пое по същите улици, които го бяха довели до Пикадили. Неусетно се озова на Хеймаркет, поколеба се, сетне зави към Кокспър Стрийт, където се намираха представителствата на презокеанските параходни компании. Случи се така, че докато крачеше замислено, Джими ненадейно вдигна очи и погледът му попадна на витрина, където върху вълните на океан от картон смело се носеше прекрасен плавателен съд. Младежът спря и усети странно предчувствие. Всички сме суеверни. Случи ли се някое събитие да съвпадне с наше желание и дори да го подкрепи, противно на здравия разум приемаме въпросното събитие като поличба. Той се приближи до витрината и внимателно разгледа макета. Неочаквано му хрумна идея. Сърцето му лудо затуптя. Макетът неудържимо го привличаше, сякаш оказваше върху него хипнотично въздействие.

Каза си: „Защо не? Едва ли има по-добро разрешение!“

В кантората видя човек с бакенбарди, който си купуваше билет за Ню Йорк, и беше поразен колко лесно става това. Влизаш, разглеждаш схемата с разположението на каютите, която чиновникът учтиво ти показва, и му връчваш парите за билета. Фасулска работа, стига да разполагаш с необходимите средства. Той машинално бръкна в джоба на панталона си. От дълбините се дочу галещо ухото шумолене на банкноти. Наскоро беше получил издръжката за три месеца и макар да бе с широки пръсти, не беше успял да я пръсне за развлечения. Отново докосна банкнотите и си помисли, че ще стигнат за три билета до Ню Йорк. Дали да ги купи, или (винаги преценявай двете страни на медала) да се въздържи?