П. Удхаус - Джим Тайфуна

— Това ли е всичко? — обади се младежът.

— Да, сър.

— Мисля, че е предостатъчно.

— Имате право, сър.

— Знаеш ли, приятелю — замислено каза Джими и се намести по-удобно на канапето, — животът е много странен, да не кажа шантав. Никога не знаеш какво те дебне зад ъгъла. Денят ти започва прекрасно, а до вечерта всичко се скапва. Каква е причината, Бейлис?

— Нямам представа, сър.

— Погледни какво се случи с мен. Излизам с намерението да изкарам приятна вечер, без да сторя зло никому, а се прибирам облян със синята кръв на един аристократ… А сега е време да поговорим сериозно. Мислиш ли, че милейди Заварената ми майка е прочела описанието на боксовия мач?

— Предполагам, че не, господин Джеймс.

— На какво се основават тези тъй утешителни думи?

— Госпожа Крокър не чете булевардните вестници, сър.

— Имаш право. Забравил бях, че това е под достойнството й. От друга страна, съществува реална опасност да научи от други източници за незначителния инцидент. Смятам за най-благоразумно да не й се мяркам пред очите, за да не ме подложи на разпит. Тази сутрин не съм във форма. Главоболието сякаш започва от стъпалата ми и все повече се усилва. Къде е милейди?

— Госпожа Крокър е в стаята си, сър. Нареди незабавно да докарат колата. Доколкото ми е известно, господарката възнамерява да се разходи из парка преди обяд.

— Навън ли ще обядва?

— Да, господин Джеймс.

— Следователно ако последвам хитрата тактика на щрауса, който заравя главата си в пясъка, докато опасността отмине, ще успея да отложа неприятния разговор. Ако госпожата те попита за мен, изпъчи се и смело отговори, че съм излязъл, без да те уведомя къде отивам. Мога ли да разчитам на доброжелателния ти неутралитет, приятелю?

— Да, господин Джеймс.

— Отивам в кабинета на баща ми. От опит съм установил, че това е единственото помещение в този дом, където можеш да се скриеш.

Джими с мъка се надигна от канапето, примигна, за да проясни зрението си, и се отправи към „надеждното скривалище“, където завари баща си. Господин Крокър се беше настанил на удобното си кресло, пушеше лула и четеше вестниците, като пропускаше репортажите за мачовете по крикет.

„Кабинетът“ всъщност беше стаичка в задната част на къщата. Не беше луксозно обзаведен и прозорецът гледаше към калкана на съседната сграда, но помещението допадаше на Бингли Крокър много повече от всички други стаи, които навремето са били обитавани от аристократи. Веднъж беше заявил на сина си, че това е единственото място в огромната къща, където няма да налетиш я на графиня, я на баронеса. В своето убежище той можеше на спокойствие да изпуши лулата си, да свали сакото си — накратко казано, да задоволи стремежа си към свобода и щастие, на които според конституцията има право всеки американец. Освен него в кабинета му стъпваше само Джими.

Когато синът му влезе, Бингли продължи да чете вестника си. Поздрави го, изпусна облак дим от носа си, но не вдигна поглед от четивото си. Джими се настани на другото кресло, запали цигара, но не заговори. Неписаният закон в „убежището“ гласеше, че успокояващата тишина е за предпочитане пред безсмисленото бърборене. Едва след петнайсетина минути господин Крокър остави вестника и наруши мълчанието:

— Виж сега, Джими, налага се да поговорим.

— Казвай. Целият съм слух.

— Въпросът е сериозен.

— На твое разположение съм, но имай предвид, че разговаряш с тежко болен човек. Прекарах доста бурна нощ.

— Докато закусвахме днес, мащехата ти ме направи на бъз и коприва заради теб. Вбесена е, задето си поканил Спайк Дилън в „Карлтън“. Не биваше да го водиш там, Джими. Пощуряла е от гняв. Била е там с няколко високопоставени дами и са били принудени да слушат как Спайк описва своя страхотен къс удар.

— Че какво имат против късия удар на Спайк? Момчето си го бива.

— Тя заяви, че трябва да си поговори с теб по въпроса за Спайк. Реших да те предупредя.

— Благодаря, татко. Само това ли каза любезната ми мащеха? Сигурен ли си, че не е изгаряла от нетърпение да обсъдим друг проблем?

— Не спомена нищо друго.

— Значи още не го е научила. Чудесно.

Господин Крокър рязко отпусна краката си, които бе вдигнал на полицата над камината.

— Джими! Пак ли си се забъркал в скандал?

— Не се тревожи, татко. Не се е случило нищо сериозно. Младежка лудория, типична за човек с моето обществено положение.

— Скъпо мое момче, трябва да прекратиш… лудориите. Бога ми, време е да се стегнеш. Не го казвам заради личния си интерес. Честно казано, приятно ми е, когато младите се забавляват. Но Юджиния твърди, че с постъпките си ни излагаш пред хората от висшето общество. Бог ми е свидетел, че пет пари не давам за нейните приятели от „голямото добро утро“, но едва тази сутрин разбрах каква цел преследва скъпата ми съпруга. Новината ми дойде като гръм от ясно небе. Чудех се защо трябва да живеем в Лондон и да се подмазваме на разни там графини, баронеси и херцогини. Сега вече знам отговора. Юджиния се опитва да ми издейства благородническа титла.