П. Удхаус - Джим Тайфуна

Сестра й стреснато я изгледа:

— Защо го съжаляваш?

— Май си е все същият добродушен, но глуповат и безхарактерен човек. Преди заминаването си обяви, че ще предприеме околосветско пътешествие, а ето, че се е погребал в Ню Йорк. Типично за него!

— Нима и ти го познаваш? — попита Неста.

За кой ли път госпожа Крокър повдигна вежди:

— Да го познавам ли? Мисля, че след лорд Пърси Уипъл лорд Уизбийч е най-добрият приятел на Джеймс.

Госпожа Пет се изправи. Държеше се достойно, макар да беше претърпяла поражение. Не изрече нито дума, но като видяха изражението й, Огдън и господин Пет последваха примера й. Дори на разглезения хлапак беше ясно, че сега не е моментът да й противоречи.

— Ама защо бързаш толкова? — невинно попита сестра й. — Много мило, че си си направила труда да дойдеш чак от Америка. Напоследък американците изобщо не посещават Европа. Колко удивително!

Кортежът, състоящ се от тримата Пет мълчаливо се изтегли от дневната. Госпожа Крокър беше позвънила за иконома, но опечалените не дочакаха появата му. В момента не им беше до изискани маниери. Искаше им се да се озоват някъде другаде, и то възможно най-бързо. Напуснаха къщата още преди икономът да е влязъл в дневната.

— Бейлис — обърна се към него Юджиния, която сияеше от задоволство, — нареди на шофьора да приготви колата.

— Веднага, мадам.

— Господин Джеймс станал ли е?

— Доколкото ми е известно, не е, мадам.

Тя се качи в стаята си на горния етаж. Идваше й да запее, което, разбира се, бе немислимо поради присъствието на иконома. Благоразположението й се разпростираше дори върху заварения й син, макар да не бе променила намерението си здравата да го насоли. Ала неприятното преживяване можеше да почака. В момента беше настроена за разходка с автомобил из парка.

Няколко минути след оттеглянето й по стълбите се дочуха бавни стъпки и в коридора се появи младеж. Бейлис, който вече бе телефонирал да докарат лимузината пред главния вход и възнамеряваше да се оттегли, за да дочете вестника си, се обърна и обикновено сериозното му лице се озари от усмивка. Поклони се и каза:

— Добро утро, господин Джеймс.

Джими Крокър беше висок и добре сложен младеж. Ако го видехте по-късно през деня, вероятно щеше да ви се стори ако не красив, то много симпатичен. Ала в този час лицето му беше мъртвешкибледо, а под очите му имаше сенки, подсказващи, че е спал малко и зле. Слезе по стъпалата, прозина се и промърмори:

— Бейлис, да не би да си се намазал с жълта боя?

— Не, сър.

— Странно! Лицето ти ми изглежда жълто като на китаец, а чертите ти са разкривени и неясни. Приеми един приятелски съвет от мен — никога не смесвай напитките. Има ли някого във всекидневната?

— Не, господин Джеймс.

— Говори по-тихо, защото не ми е добре. Усещам се безсилен. Отведи ме в дневната и ми помогни да легна на канапето. Нали знаеш, че приятел в нужда се познава.

Слънчевите лъчи вече смело нахлуваха през прозорците на всекидневната. Икономът пусна щорите. Джими Крокър се просна на канапето и затвори очи. След няколко секунди промълви:

— Бейлис…

— Кажете, сър.

— Започвам да подозирам, че смъртта ми е неизбежна.

— Да ви донеса ли закуска, господин Джеймс?

Младежът потръпна от отвращение и немощно запротестира:

— Престани да се подиграваш с мен. Опитай се да изкорениш навика си да остроумничиш, когато на другите главата им се е запалила. Шегите ти си ги бива, но понякога е за предпочитане да притежаваш такт отколкото чувство за хумор. Сигурно си въобразяваш, че съм забравил онази сутрин, когато пак ми беше зле, а ти ме попита дали не искам голямо парче препържена шунка. Долната ти постъпка никога няма да се заличи от паметта ми. Ако си истински приятел, ще ми донесеш бренди със сода. Не прекалявай с алкохола — налей в чашата само два-три пръста.

— Добре, господин Джеймс.

— А сега искам да остана сам. Възнамерявам да проведа няколко трудни и изтощителни изпитания, за да се убедя, че още съм жив.

След излизането на иконома Джими нагласи по-удобно възглавниците, затвори очи и известно време лежа неподвижен, като да беше в кома. Опитваше се (доколкото му позволяваше жестокото главоболие) да си припомни какво се е случило през нощта. Поне засега спомените му отказваха да изкристализират, а бяха като аморфна маса — състояние, изнервящо онзи, който се интересува от фактите. В най-отдалеченото ъгълче на съзнанието му смътна представа за някакъв скандал, за люта схватка пърхаше като неуловима нощна пеперуда. Абсурдността на ситуацията изнервяше Джим. В края на краищата или се беше сбил с някого, или пък не. Трета възможност не съществуваше. И все пак не беше съвсем сигурен точно какво се е случило. Всеки път, когато му се струваше, че е на път да установи истината, невидим инквизитор забиваше в черепа му нажежена отвертка и му пречеше да разсъждава логично. Още беше в състояние на несигурност, когато Бейлис отново се появи. Носеше върху поднос чаша с целебната напитка.