П. Удхаус - Джим Тайфуна

— Кой е водачът в бейзболното първенство?

Въпросът, зададен от един английски иконом, би накарал почти всеки да изпадне в недоумение. Ала господин Пет беше надарен със свръхинтелигентност благодарение на изучаването на най-любимия спорт на американците, поради което без колебание отговори:

— „Джайънтс“.

— Супер! — възкликна икономът.

На Питър Пет дори не му хрумна, че положението е твърде странно; толкова голяма бе радостта му да срещне в чужбина сродна душа — запален любител на бейзбола. За пръв път през тази сутрин се почувства щастлив.

— Не дават признаци, че ще изкофтят играта си, нали? — поинтересува се икономът.

— Не, но още е рано за прогнози. Случвало се е до края на август да водят в класирането и да ги изтикат от първото място.

— Вярно е — печално поклати глава икономът.

— Мати е в отлична форма.

— Така ли? Бива ли я ръката му?

— Действа безотказно. В деня, когато параходът отплава от Ню Йорк, Мати допринесе за победата над „Къбс“.

— Браво на него!

В този момент господин Пет най-сетне започна да осъзнава, че не разговаря със свой сънародник, а с някакъв невеж англичанин. Изумено зяпна иконома и попита:

— Как така знаеш толкова подробности за бейзбола?

Прислужникът се вцепени. Приличаше на актьор, който внезапно си е спомнил, че трябва да играе ролята си.

— Извинете, сър. Дано да не съм ви досадил с въпросите си. Едно време работех в дома на джентълмен от Ню Йорк и националният ви спорт ми се стори изключително интересен. Научих и няколко типично американски фрази, които понякога ми се изплъзват. — Той виновно се усмихна.

— Нека се изплъзват, приятелю! — възкликна господин Пет. — Откакто предприехме проклетото пътуване, ти си първият човек, който ми напомня за родината. Виж сега…

— Какво обичате, сър?

— Доволен ли си от службата?

— Ами… О, да, сър.

— Ето ти визитната ми картичка. Ако по някаква причина решиш да напуснеш сегашните си господари, на драго сърце ще те назнача при мен.

— Благодаря, сър. — Господин Крокър се поклони. — Шапката ви, сър.

Преди да я подаде на госта, гальовно я изгледа. Безформената шапка го бе накарала за миг мислено да се пренесе в родината. Господин Пет се запъти към всекидневната, а мнимият иконом го изпрати с поглед и въздъхна.

В този момент по коридора се зададе Бейлис, който крачеше по-бързо, отколкото му беше навик. Когато на вратата се позвъни, тъкмо се беше задълбочил в крайно интересна статия във вестника, поради което бе закъснял да изпълни задълженията си.

— Бейлис — заговорнически прошепна работодателят му, — незабавно съобщи на съпругата ми, че сестра й е дошла на посещение и чака в дневната. Ако те попита, кажи й, че ти си посрещнал гостите. Разбра ли?

— Да, сър — отвърна икономът, който бе доволен, че господарката няма да разбере за провинението му.

— О, още нещо, Бейлис.

— Какво обичате, сър?

— Мислиш ли, че днес теренът ще бъде достатъчно разкалян, че да не се играе проклетият мач?

— Според мен съществува минимална вероятност срещата да се състои, сър. През нощта валя като из ведро.

Поуспокоен, Бингли Крокър се отправи към кабинета си.

Госпожа Крокър притежаваше умението да прикрива чувствата си под маската на учтиво безразличие. Придобила го бе в резултат на продължителни тренировки и прилежни наблюдения на маниерите на английската аристокрация. Единствено на мъжете бе позволено от време на време да проявяват емоциите си, но дамите винаги запазваха ледено спокойствие. Тя до такава степен се бе усъвършенствала, че почти никога не повишаваше глас. Докато вървеше към всекидневната, беше образец на спокойствието и достойнството, умело прикривайки любопитството, което не й даваше покой. Изключено бе Неста да прекоси океана само за да се помирят, но не й хрумваше друга причина за неочакваното посещение на сестра й.

Когато влезе в дневната, с учудване установи, че посетителите са трима. Бейлис й беше съобщил само да остане госпожа Пет. Внезапно изпита усещането, че домът й е пренаселен с представителите на фамилията Пет. Тъй като сестра й се беше омъжила след скандала помежду им, Юджиния не познаваше зет си, но реши, че плахият човечец, който гледаше да не се набива на очи, е господин Пет. Предположението й се потвърди, когато неканената гостенка заговори:

— Добро утро, Юджиния. Питър, запознай се със сестра ми. Юджиния, това е съпругът ми.

Госпожа Крокър хладно кимна. Първото й впечатление бе, че господин Пет е типичен американец — с отвратителен костюм, грозни обувки, невъзможна шапка и оредяла коса. Този жалък индивид беше напълно лишен от привлекателната външност, изискаността, достойнството и острия ум, които отличават хората от хлебарките.