П. Удхаус - Джим Тайфуна

— Винаги съм смятала Джими Крокър за типичен пример за млад американец, който живее в Европа и се опитва да подражава на англичаните. От повечето подобни нему безделници всяка страна с удоволствие би се отървала, но някога той си изкарваше с труд прехраната, следователно не може да твърди, че не осъзнава какво върши. Сам е избрал да живее като търтей и да бъде напаст за околните. Знае, че се проваля, но пет пари не дава. Ето защо смятам, че е по-отвратителен дори от червей.

До този момент Джими беше отявлен противник на оркестъра в „Риджънт Грил“, като твърдеше, че музиката пречи на разговорите и подтиква посетителите към по-бързо дъвчене, вредно за храносмилането. Сега обаче изпита огромна благодарност към оркестрантите, които ненадейно подхванаха откъс от „Бохеми“ — най-гръмкия номер от репертоара си. Оглушителният шум позволи на нашия герой без особена охота да се заеме с димящото блюдо, което сервитьорът му беше поднесъл. Може би червенокосата още сипеше хули по негов адрес, но той не ги чуваше.

Музиката заглъхна. За миг изтерзаният Джими се наслади на относителната тишина, сетне гласът на непознатата отново достигна до слуха му. За щастие вече беше сменила темата.

— Нагледах се на английските забележителности. Видях Уестминстърското абатство, парламента, кралския театър, „Савой“ и „Чеширското сирене“, в резултат на което ме измъчва носталгия по родината. Предлагам да си заминем още утре.

За пръв път по-възрастната жена проговори. За миг отхвърли мантията на унинието, колкото да изрече: „Да!“, сетне отново потъна в печалните си размисли. Очилатият човечец, който явно очакваше да чуе мнението й, за да гласува в полза на една или друга кауза, заяви, че изгаря от нетърпение да се озове на борда на параход, плаващ към Америка. Малкият шишко остави предложението без коментар. Беше омел рибния пай и с мрачна решителност атакуваше рулото с конфитюр.

— Сигурна съм, че ще намерим билети за някой параход продължи червенокосата девойка. — Едно й е хубаво на Англия — не ти е мъчно да я напуснеш. — Замълча, сетне добави: — Главата ми не го побира как, след като знае какъв земен рай е Америка, Джими Крокър може да живее в…

Сервитьорът се приближи с подноса със сирената, ала младежът потръпна от отвращение и поклати глава. Трябваше час по-скоро да се махне от тук. Способността му да възприема неприятни истини относно собствената си персона напълно беше изчерпана. Безшумно остави на масата златна монета, направи знак на сервитьора, че не желае ресто, и на пръсти се измъкна от ресторанта. Келнерът, който до този момент беше заклет скептик и не вярваше в чудеса, внезапно промени схващанията си. Погледна към монетата, към отдалечаващия се Джими, после пак към монетата, след което я грабна и я захапа, за да се увери, че не е фалшива.

След няколко минути момчето, обслужващо гардероба, което за пръв път през хищническата си кариера не бе получило бакшиш, също проследи Джими с поглед, който изразяваше чувства, противоположни на емоциите на сервитьора. Върху младежката му физиономия бе изписано безкрайно изумление.

Униформеният портиер на входа откъм Пикадили побърза да му отдаде чест със самодоволната увереност на човек, който е свикнал да получава по шест пенса заради учтивостта си.

— Желаете ли такси, господин Крокър?

— Червей — избърбори Джими.

— Извинете, сър, не разбрах какво казахте.

— Непрекъснато се налива с алкохол — обясни младежът — и се излага на обществени места.

Отмина, а портиерът се втренчи подир него досущ като сервитьора и момчето на гардероба. Бе виждал господин Крокър в подобно състояние след вечеря, но никога по обяд.

Джими отиде в клуба си на Нортъмбърланд Авеню. Усамоти се в пушалнята и остана там около час в състояние, напомнящо на кома, сетне стана и решително се запъти към едно от бюрата. Поседя няколко минути, докато получи вдъхновение, и се зае да съчинява писмо до баща си:

„Скъпи татко,

Дълго мислих върху разговора, който проведохме тази сутрин, и стигнах до заключението, че е най-разумно за известно време да изляза извън полезрението на лондонското висше общество. Ако остана, има опасност да извърша още някоя магария, която само ще ти навреди. Най-малкото, което мога да направя за теб, е да не ти преча, ето защо още тази вечер ще отплавам с параход за Америка. Отбих се при Пърси да му поискам извинение, но той не пожела да ме приеме. Почувствах, че не бива повече да се унижавам, и се оттеглих с достойнство. После ми хрумна настоящата идея. Сякаш провидението ми я подсказа. Сега всичко ще бъде наред. Като дойдат да ти кажат: «Няма да получиш никаква титла, защото синът ти е цапардосал нашето приятелче Пърси», ти ще отвърнеш: «Знам за случилото се, затова моментално изпратих виновника обратно в Америка. Повярвайте, момчета, аз съм противник на Джими и привърженик на Пърси». Тогава те ще се провикнат: «О, в такъв случай станете, лорд Крокър!», или каквото се казва, когато дават титла на достоен човек. Навярно разбираш, че заминаването ми е последен опит да оправя положението ти. Ще помоля Бейлис да ти предаде настоящото послание. След малко ще му телефонирам и ще го помоля да ми приготви малка пътна чанта. Щом пристигна в Ню Йорк, незабавно ще отида да гледам мач по «раундърс» и ще ти телеграфирам резултата. Е, май това е всичко. Довиждане (дори сбогом) засега.