П. Удхаус - Ъкридж

— Какво се случи?

— Ами, бяхме оставили отворен прозореца на черната кухня и когато се върнахме в четири часа сутринта, проклетото нещо беше затворено плътно като бисерна мида. Ситуацията изглеждаше безнадеждна, но Дора си спомни, че прозорецът на нейната спалня бил винаги отворен, затова малко се успокоихме. Стаята й е на втория етаж, но аз знаех къде има стълба, затова отидох и я взех и тя тъкмо беше започнала да се изкачва, когато някакъв идиот ни освети с фенер. Оказа се полицай, който искаше да знае какво става. Целият проблем с полицаите в Лондон, момко, и по-точно онова, което ги прави предмет на присмех и освиркване, е, че си врат носа навсякъде. Предполагам, на това му казват усърдие. Никак не мога да разбера защо просто не си гледат собствената работа. Непрестанно стават убийства, а единственото, което този тип прави, е да си стои, да размахва проклетия фенер и да пита какво ставало. На всичко отгоре не се задоволи с отговора ми, че всичко е наред. Настоя да разбуди цялата къща, за да ни идентифицират.

Ькридж замълча, отдаден на спомени, и по изразителното му лице се изписа болезнено изражение.

— И после? — попитах аз.

— Е, бяхме — кратко отвърна Ъкридж.

— Какво?

— Идентифицирани. От леля ми. По пеньоар и с револвер в ръка. Накратко казано, старче, бедничката Дора беше уволнена.

Сърце не ми даде да обвиня леля му за постъпката, която той очевидно считаше за своеволно и тиранично безчинство. Ако аз бях стара мома с най-нормални възгледи, нито за миг нямаше да се възползвам от услугите на секретарка-компанъонка, която се връща в стаята си да спи само няколко часа преди сутрешното мляко на закуска. Но тъй като Ъкридж явно се нуждаеше от съчувствие, а не от сурова оценка на отношенията между работодател и работник, подхвърлих му няколко утешителни слова, които сякаш малко го поуспокоиха. Той се насочи към практическата страна на въпроса.

— Какво да правя?

— Не виждам какво можеш да направиш.

— Но аз трябва да направя нещо. Заради мен бедната душица остана без работа и аз трябва да се опитам да й я върна. Работата й наистина е противна, но й осигурява прилична прехрана. Мислиш ли, че Джордж Тапър ще отскочи да поговори с леля ми, ако го помоля?

— Предполагам, че ще го направи. Той е най-добросърдечният човек на света. Но се съмнявам дали ще успее да направи кой знае какво.

— Глупости, момко — каза Ъкридж. Неговият непобедим оптимизъм храбро се надигна от дълбините на съществото му. — Аз имам абсолютно доверие на стария Тапи. Такъв като него се среща един на милион. Освен това е толкова почтен тип, че може да я завърти на малкия си пръст преди тя изобщо да усети какво става. Човек никога не знае. Да, ще опитам със стария Тапи. Ще отида незабавно да го посетя.

— И аз бих го направил.

— Само ми дай някой грош за такси, синко, и ще успея да стигна до Външно министерство преди един часа. Искам да кажа, дори и нищо да не излезе от молбите, поне ще ме заведе на обяд. А аз имам нужда от нещо укрепващо, момко, неотложна нужда. Тази история направо ми разлюля чарковете.

Три дни след описаните събития, подмамен от приятното ухание на бекон и кафе, аз се облякох бързо и влизайки във всекидневната, установих, че Ъкридж беше наминал да закуси с мен, верен на навика си. Той отново изглеждаше жизнерадостен и действаше енергично с вилицата и ножа, както подобава на човек с неговия неизменно добър апетит.

— Добро утро, стари друже — любезно ме приветства той.

— Добро утро.

— Дяволски вкусен бекон. Най-добрият, който съм опитвал. Бауълс приготвя още за теб.

— Това е добре. Ще пийна чашка кафе, ако не възразяваш, че се разполагам като у дома си, докато чакам. — Започнах да отварям писмата до чинията ми и забелязах, че моят гост ме гледа напрегнато през пенснето си, което според обичая си беше изкривено. — Какво има?

— Как какво?

— Защо — попитах аз — ме гледаш като риба, която има проблеми с белите дробове?

— Така ли те гледах? — Той отпи глътка кафе с пресилено нехайство. — Всъщност, синко, доста съм заинтригуван. Виждам, че си получил писмо от леля ми.

— Какво? — Бях взел последния плик. Той беше адресиран до мен със стегнат женски почерк. Отворих го и разбрах, че Ъкридж беше прав. С вчерашна дата и заглавка „Хийт хаус, Уимбълдън Комън“, то гласеше:

„Уважаеми господине,

Ще се радвам да ви видя на посочения адрес в петък в четири и половина.

Искрено ваша, ДЖУЛИЯ ЪКРИДЖ.“

Нищо не разбирах. Приятна или не, до този момент сутрешната ми поща, доставяща огромна сметка от някой търговец или скромен чек от някой редактор, винаги досега беше ясна, недвусмислена и лесно разбираема. Това съобщение обаче ме озадачи. Откъде лелята на Ъкридж беше разбрала за моето съществуване и защо посещението ми щеше да й бъде приятно, бяха въпроси, на които не можех да отговоря, затова се опитах да разгадая отговорите им като египтолог, който току-що е открил ново йероглифно ПИСМО.