П. Удхаус - Ъкридж

— Нямах такова намерение.

— Хайде, хайде. Прояви малко повече дух на гостоприемство, стари друже.

— Защо носиш тази отвратителна мушама посред лято?

— Не се отклонявай от темата, младежо. От пръв поглед виждам, че имаш нужда от чай. Изглеждаш блед и изтощен.

— Докторите казват, че чаят действа зле на нервите.

— Да, възможно е да има нещо вярно в това. Слушай тогава какво ще ти кажа — заяви Ъкридж, който винаги беше готов да преглътне гордостта си и да отстъпи, — хайде да го превърнем на уиски със сода тогава. Да вървим към „Крайтириън“!

Няколко дни след това се проведоха гонките в Дарби и на трето място се класира един кон на име Гунга Дин. Това не произведе кой знае какво впечатление на интелигенцията, тъй като животното започна надбягването с коефициент сто към три, но за мен означаваше много, тъй като аз бях изтеглил името му на лотарийното залагане в моя клуб. След еднообразната серия от загуби, започнала от първата година на членството ми в клуба, това ми се стори като най-забележителното събитие на века и аз отпразнувах този триумф, като дадох вечеря на неколцина близки приятели. По-късно се оказа, че единствената малка утеха в случая беше, че исках да включа в нея и Ъкридж, но не успях да го открия. Щяха да последват мрачни часове, но поне Ъкридж нямаше да ги преживее и след това да ми натяква дълго време за станалото.

Едва ли има друга толкова силна форма на душевен възторг като тази, родена от победата, та макар и на трето място, в лотарийно залагане. Радостният ми ентусиазъм беше толкова голям, че когато стана единайсет часа, ми се стори глупаво да седим и да си приказваме като баби в някакъв клуб и още по-глупаво да се разотидем. Поради тази причина в изблик на щедрост предложих да се приберем по квартирите си и след като се преоблечем, да продължим гуляя за моя сметка в заведението на Марио, където поради факта, че днес беше петък срещу събота, щеше да има музика и танци до три сутринта. Качихме се на таксита и поехме към апартаментите си.

Колко рядко в този живот ни обзема предчувствие за предстоящо нещастие. Когато влязох в къщата на Ибъри стрийт, където квартирувах, си тананиках весела мелодия и дори обикновено отрезвяващата гледка на Бауълс, моя хазаин, който се намираше в салона, не успя да охлади доброто ми настроение. По принцип срещата с Бауълс оказва върху мен ефекта, който катедралата оказва върху богомолците, но тази вечер бях имунизиран срещу всякакви прояви на вътрешна слабост.

— А, Бауълс — извиках дружески аз, като едва се удържах да не добавя „мой човек!“. — Здрасти, Бауълс! Слушай, Бауълс, изтеглих Гунга Дин от лотарията в клуба.

— Наистина ли, сър?

— Да. Той финишира трети.

— И аз прочетох това във вечерния вестник, сър. Поздравявам ви.

— Благодаря, Бауълс, благодаря.

— Мистър Ъкридж се отби по-рано тази вечер, сър — каза Бауълс.

— Така ли? Съжалявам, че бях навън. Опитвах се да го открия. Нещо специално ли искаше?

— Вашият официален костюм, сър.

— Моят официален костюм, а? — Аз се засмях жизнерадостно. — Невероятен човек! Никога не знаеш… — В този миг една страшна мисъл ме порази като кълбовидна мълния. Стори ми се, че в салона се изви леден вятър. — Но не му го даде, нали? — с разтреперан глас попитах аз.

— Напротив, сър, дадох му го.

— Дал си му моя официален костюм? — глухо промълвих аз, като се улових за закачалката за дрехи, за да не падна.

— Каза ми, че няма да имате нищо против, сър — отвърна Бауълс с онази противна търпимост, която проявяваше към всичко, което Ъкридж кажеше или направеше. Една от най-големите загадки в живота ми беше поразителното отношение на моя хазаин към това дяволско изчадие. Той едва ли не му се подмазваше. Прекрасен човек като мен беше принуден да се обръща с благоговейна почит към Бауълс, докато Ъкридж, това петно за човешкия род, можеше да му крещи през перилата, за което изобщо не биваше порицаван. С две думи, случаят беше от онези, които карат човек да се изсмива цинично, когато чуе хората да говорят за равноправие.

— Дал си му моя официален костюм? — промълвих аз.

— Мистър Ъкридж каза, че знаел, че с радост бихте му го заели, тъй като няма да ви трябва тази вечер.

— Но на мен наистина ми трябва, дявол да го вземе! — изкрещях аз, забравил за всякакво благоприличие. Никога преди не бях си позволявал да ругая в присъствието на Бауълс. — Давам вечеря на половин дузина мъже в заведението на Марио след четвърт час.