П. Удхаус - Ъкридж

Изведнъж получих просветление.

— Червенокос? — извиках аз.

— Ъхъ.

— Едър мъж?

— Ъхъ.

— И той напердаши Тод Бингъм?

— Здравата гу напердаши. Чак се наложи с такси да съ прибира, Тод. Интересна работа, що чувек като тоз тип, дето може да се бие, не му идва на ъкъла да се качи на сцената и да спичели някоя и друга лира от туй. Тъй де.

От другата страна на улицата една електрическа лампа хвърляше наоколо студените си лъчи. В светлината й крачеше мъж, облечен с жълта мушама. Светлината хвърляше отблясъци по пенснето му и придаваше ужасяваща бледност на застиналото му в неподвижна маска лице. Това беше Ъкридж, който се оттегляше като Наполеон от Москва.

— И други хора се питат същото — казах аз.

След което поех бързо през улицата, за да предложа, макар и слаба, но все пак някаква утеха. Има моменти, когато човек се нуждае от приятел.

Тъй като през цялото ни дългогодишно и задушевно познанство не бях получил доказателство за обратното, винаги бях считал Стенли Федърстоунхо Ъкридж, моят приятел от момчешките дни, за мъж абсолютно безразличен към прелестите на нежния пол. Мислех си, че подобно на толкова много финансови гиганти, той също няма време за пилеене в празни флиртове с жени — други, много по-сериозни въпроси, предполагах аз, щъкаха непрестанно из този велик ум. Ето защо за мен беше изненада, когато една сряда следобед през юни в часа, когато публиката на матинетата напуска салоните, както се разхождах по Шафтсбъри авеню, го съзрях да помага на момиче в бяла рокля да се качи на омнибуса.

Удивих се от начина, по който Ъкридж успя да придаде на тази най-обикновена церемония внушителността на царско изпращане. Поведението му беше смесица от изисканост и преданост. И ако цветът на мушамата му беше с един нюанс по-убито жълто, а шапката му една идея по-нова, той щеше да изглежда съвсем като сър Уолтър Райли. (сър Уолтър Райли (1552–1618) — пътешественик и откривател, предприел няколко експедиции до Северна Америка в търсене на Елдорадо. бел. пр.)

Омнибусът потегли, Ъкридж помаха с ръка, а аз пристъпих към проучване на тази история. Имах чувството, че ставащото живо ме засяга. Стори ми се, че вратът му определено беше готов за надяване на брачен хомот, а перспективата да издържам мисис Ъкридж и да снабдявам цял рояк малки Ъкриджчета с чорапи и ризи силно ме разтревожи.

— Коя беше тази?

— О, здрасти, момко! — каза Ъкридж, като се обърна. — Откъде изскочи? Ако беше дошъл минутка по-рано, щях да те запозная с Дора.

Автобусът бавно се движеше към Пикадили съркъс и всеки момент щеше да се скрие от погледа ни, затова фигурата на горния етаж се обърна и махна с ръка за последен път.

— Това беше Дора Мейсън — каза Ъкридж, след като размаха огромната си лапа в отговор. — Тя е секретарка и компаньонка на леля ми. Виждахме се понякога, докато живеех в Уимбълдън. Старият Тапи ми даде два билета за това представление в „Аполо“, затова си помислих, че ще бъде любезно да я поканя. Жал ми е за това момиче. Жал ми е за нея, стари друже.

— Че какво й има?

— Сив живот живее. Няма почти никакви развлечения. За мен е проява на милосърдие от време на време да й доставям малко радост. Помисли! Няма какво друго да прави по цял ден освен да сресва пекинезите на леля ми и да печата противните й романи.

— Леля ти романи ли пише?

— Най-отвратителните на света, момко, най-отвратителните на света. Затънала е до уши в литературата откакто я помня. Наскоро я избраха за председател на клуб „Перо и мастило“. Всъщност, именно нейните романи ме довършиха, когато живеех при нея. Имаше навика преди да легна вечер да ми връчва по един от проклетите си романи и да ме препитва по него на закуска. Изобщо не преувеличавам, момко, на закуска. Кучешки живот беше и се радвам, че свърши. Бедното ми тяло не можеше да издържа на напрежението. Е, като познавам леля си, честно мога да ти кажа, че сърцето ми се къса за бедната Дора. Знам колко й е тежко там и се чувствам по-добър човек, че успях да я разведря, макар и за малко. Иска ми се да можех да направя нещо повече за нея.

— Е, можеше да я поканиш на чай след представлението.

— Това е извън сферата на реалната политика, момко. Освен ако не можеш да се измъкнеш без да платиш, което е изключително трудно при наличието на тези касиери, дето наблюдават вратата като невестулки, почерпката с чай дори в някоя от сладкарниците „Ей Би Си“ нанася съкрушителен удар върху портфейла, а в момента здравата съм закъсал. Обаче знаеш ли какво, нямам нищо против да се присъединя към теб на чаша чай, ако си възнамерявал да пийнеш един.