П. Удхаус - Ъкридж

— Ъкридж! — извика Джордж Тапър и забелязах, че не аз съм причината за неговото притеснение.

— Няма ли да дойде? — попитах аз удивен. Идеята, че Ъкридж може да пропусне безплатно угощение, беше от онези, които можеха да разклатят солидните основи на света.

— Той дойде. И доведе със себе си момиче!

— Момиче!

— В розово, с руса коса.

Замислих се над този въпрос.

— Това е доста странно нещо, дори и за самия Ъкридж — казах аз, — но предполагам, че ще трябва да й поръчаш вечеря.

— Но тук е пълно с хора, които ме познават, а това момиче е толкова… толкова импозантно.

Изпитвах огромно съчувствие към него, но не виждах как може да се измъкне от положението.

— Как мислиш, бих ли могъл да кажа, че внезапно съм се разболял?

— Това няма ли да нарани чувствата на Ъкридж.

— Ще ми достави удоволствие да нараня чувствата на Ъкридж, проклет да е! — с плам заяви Джордж Тапър.

— Но това ще бъде ужасен удар за момичето, което и да е то.

Джордж Тапър въздъхна. Той беше кавалер по природа. Джордж се изпъна, сякаш се приготвяше за страховито изпитание.

— Предполагам, че нищо не мога да направя — каза той. — Хайде, влизай. Оставих ги да пият коктейли във фоайето.

Джордж не беше сгрешил, описвайки ми добавката на Ькридж към празненството като импозантна. „Крещяща“ сьщо щеше да бъде подходяща дума. Докато вървеше пред нас по пътеката на дългата зала, хванала под ръка Джордж Тапър — тя, изглежда, беше харесала Джордж — имах достагьчно добра възможност да я огледам подробно, от лачените обувки до водопада от златисторуси коси под широкополата дамска шапка. Тя имаше висок, ясен глас и разказваше на Джордж Тапър доста интимни подробности за стомашното неразположение, което напоследък измъчвало някаква нейна леля. Тя не би могла да бъде по-откровена, дори ако Джордж беше семейният й лекар. Видях как добре оформените му уши започнаха да аленеят, като небе при изгрев слънце.

Може би Ъкридж също забеляза това, защото ми се стори, че бе обзет от леко угризение на съвестта.

— Започвам да си мисля, момко — прошепна той, — че старият Тапи е малко раздразнен, че доведох Флоси с мен. Ако имаш възможност, можеш да му кажеш тихичко, че беше абсолютно наложително.

— Кое е това същество? — попитах аз.

— Разказвах ти за нея. флоси, сервитьорката от „Краун“, в Кенингтьн. Годеницата на Билсън.

Аз го изгледах смаяно.

— Да не искаш да ми кажеш, че сам си търсиш белята, флиртувайки с момичето на Билсън Тупалката?

— Нищо подобно, старче — шокиран възкликна Ъкридж. — Цялата работа е там, че се налага да й поискам една специална услуга — доста странна молба — и сметнах, че не си струва да й я сервирам ей така, на трезва глава. Първо трябва да погълне известно количество шампанско, а моите средства не стигат за шампанско. След вечерята ще я водя в „Алхамбра“. Довечера ще намина при теб и ще ти разкажа.

След това пристъпихме към вечерята, която определено не се нарежда сред най-приятните преживявания в живота ми. Бъдещата мисис Билсън бърбореше мило през цялото време, а Ъкридж й помагаше да поддържа разговора. Съсипаният вид на Джордж Тапър обаче смъкваше силно градуса на пиршеството. От време на време той се взимаше в ръце и се опитваше да изпълнява ролята си на домакин, но през повечето време изглеждаше като смазана хлебарка. Едва когато Ъкридж и неговата придружителка станаха да си вървят, настъпи всеобщо облекчение.

— Е! — заяви Джордж Тапър със сподавен глас, когато двамата се отдалечиха по пътеката между масите.

Аз запалих пура и се отпуснах покорно на стола, за да го изслушам.

Ъкридж пристигна в квартирата ми в полунощ, а очите му блещукаха със странен блясък иззад стъклата на пенснето му. Поведението му беше жизнерадостно.

— Всичко е наред — каза той.

— Радвам се, че мислиш така.

— Обясни ли на Тапи?

— Не ми се отдаде възможност. Той приказва твърде много.

— За мен?

— Да. Той каза всичко, което винаги съм си мислел за теб, само че много, много по-добре, отколкото аз бих могъл да го формулирам.

За миг лицето на Ъкридж помръкна, но после възвърна изражението си на пълнолика месечина.

— Е, добре. Няма какво да се прави. След ден-два ще му мине. Трябваше да го направя, момко. Беше въпрос на живот и смърт. Но всичко е наред. Прочети това.

Взех писмото, което ми подаде. Почеркът беше разкривен.

— Какво е това?

— Прочети го, момко. Мисля, че ще свърши работа.

Аз зачетох.

„Уилбърфорс.“