П. Удхаус - Ъкридж

— Какво иска тя? — попита Ъкридж.

— Иска да я посетя в четири и половина утре следобед.

— Прекрасно! — извика Ъкридж. — Знаех си, че ще клъвне.

— За какво, дявол да го вземе, говориш?

Ъкридж се пресегна и приятелски ме потупа по рамото. Това му движение беше съпроводено от събаряне на пълна чаша кафе, но предполагам, че човекът беше съвсем добронамерен. Той отново се отпусна на стола и нагласи пенснето си, за да ме вижда по-добре. Моята личност изглежда го изпълваше с искрена радост и съвсем неочаквано човекът се впусна във въодушевена възхвала на качествата ми, досущ като някой едновремешен минестрел, който произнася импровизирана възхвала на своя господар и работодател.

— Момко — изрече патетично Ъкридж, — ако у теб има нещо, на което винаги съм се възхищавал, това е готовността ти да помагаш на приятелите си. А това е едно от най-благородните качества, което малцина на този свят притежават. Ти си направо уникален в това отношение. Случвало се е при мен да идват хора и да ме питат: „Що за човек е той?“. „Един от най-свестните! — отговарям им аз. — Човек, на когото можеш да разчиташ. Човек, който по-скоро би умрял, отколкото да те предаде. Човек, който би минал през огън и вода, за да стори добро на приятел. Човек със златно сърце и железен характер.“

— Да, аз съм чудесен човек — съгласих се малко озадачен от тези хвалебствия. — Продължавай.

— Продължавам, стари друже — каза Ъкридж леко укорително. — Опитвам се да кажа, че бях сигурен, че с радост ще свършиш тази дребна работа за мен. Нямаше нужда да те питам. Аз знаех .

В този миг ме обзе мрачно предчувствие за ужасната участ, която ми беше подготвил, както често се беше случвало и преди в общуването ми с него.

— Ще бъдеш ли така любезен да ми кажеш в каква волска история си ме накиснал този път?

Ъкридж снизходително махна с вилицата си в знак на протест срещу моето раздразнение. Той продължи да говори успокояващо и с подкупваща убедителност. Всъщност направо загука.

— Истинска дреболия, момко. Направо дреболия. Просто дребна проява на доброжелателност. Ще ми бъдеш благодарен, че съм ти предоставил тази възможност. Както трябваше да предвидя от самото начало, от този глупак Тапи нямаше никаква полза. По онзи въпрос за Дора, знаеш. Не успя да постигне никакъв резултат. Отишъл да се види с леля ми онзи ден и я помолил отново да вземе Дора, но тя се заинатила и отказала. Не съм изненадан. Никога не съм имал доверие в Тапи. Беше грешка, че изобщо го пратих. Няма полза да се отива на фронтална атака в подобна деликатна ситуация. Трябва да помислиш коя е слабата страна на врага и да го атакуваш оттам. Е, коя е слабата страна на леля ми, момко? Слабата й страна, коя е тя? Помисли. Поразсъждавай, стари друже.

— Ако съдя по гласа й от онзи единствен път, когато я доближих, тя няма такава.

— Точно тук допускаш грешка, синко. Отрупай я с ласкателства за отвратителните й романи и тя ще се размекне като восък. Когато Тапи се провали, запалих лулата си и добре помислих. И после изведнъж се сетих. Отидох при един мой приятел — абсолютно порядъчен тип — ти не го познаваш. Някой ден трябва да ви запозная — и той написа писмо на леля ми от твое име, като я запита дали можеш да отиидеш и да я интервюираш за „Женски свят“. Това е седмечен вестник, който, по една случайност знам, че редовно си купува. Слушай сега, момко. Не ме прекъсвай за малко. Искам да схванеш дяволската хитрост в цялата тази работа. Отиваш, интервюираш я и тя се разтапя от кеф. Страшно е доволна. Е, ти, разбира се, ще трябва да се престориш на Младия последовател, но не виждам какво против можеш да имаш. Ласкаеш я известно време, тя започва да мърка като динамо, ти ставаш да си ходиш. „Е — казваш ти, — това е най-щастливият момент в живота ми, да срещна човек, на чиито творби отдавна се възхищавам“. А тя казва: „Удоволствието е мое, стари друже“. И продължавате да се лигавите известно време. После ти казваш небрежно, сякаш в момента ти е хрумнало „О, между другото, мисля, че братовчедка ми — или сестра — не, по-добре да си остане братовчедка — мисля, че братовчедка ми, мис Дора Мейсън, е ваша секретарка, нали?“.

„Тя не е нищо подобно — отговаря леля ми. — Уволних я преди три дни“. Ето, това е репликата, която очакваш, момко. Лицето ти помръква, започваш да показваш признаци на безпокойство, направо си сломен. Започваш да я молиш да вземе отново Дора. Към този момент вие вече сте толкова големи приятели, че тя нищо не може да ти откаже. И готово! Скъпи ми синко, от мен да знаеш, ако успееш да запазиш самообладание и да се направиш на Младия последовател както трябва, няма начин планът да се провали. Той направо е непоклатим. Няма нито един пропуск в него.