Тереза Медейрос: След полунощ

С вдигнатата на тила златноруса коса и сметаново-светлата кожа, толкова ценена в доброто общество, Вивиан беше несравнимо красива. Още като дете беше невъзможно да я извадиш от равновесие. Един ден, само петгодишна, Вивиан бе отишла при майка си, която режеше рози в градината на Еджъли, и я бе подръпнала за полата. „Не сега, Виви — рече укорително майката, без да прекъсва работата си. — Не виждаш ли, че съм заета?“ „Добре, мамо. Ще дойда по-късно.“ Стресната от странния тон в гласа на дъщеричката си, майката се обърна и установи, че Вивиан куца. В крачето й беше забита стрела, изстреляна от бракониер. В прегръдката на баща си момиченцето изчака, без да гъкне, докато селският лекар извади стрелата. Само бледото му личице издаваше, че страда. През това време истеричното хълцане на Порция едва не оглуши присъстващите.

Тъй като собственият й темперамент беше по-скоро избухлив, Каролайн винаги беше завиждала на Вивиан за спокойствието. И за блестящите златни къдрици. Ръката й неволно се вдигна и попипа собствената й пшеничноруса коса. В сравнение с косите на Вивиан изглеждаше почти безцветна. Тънките кичури упорито отказваха да се накъдрят и не й оставаше нищо друго, освен да ги четка назад и да ги вдига на кок. За нея нямаше предизвикателни къдрички, които да украсят и смекчат по-скоро ръбестото, с нищо невпечатляващо лице.

— Мисля, че друг път не съм те виждала да носиш косата си така — каза тя на Вивиан. — Изглеждаш много красива.

Вивиан вдигна ръка към водопада от блестящи къдрици.

— Вероятно ще ти прозвучи странно, но именно лорд Тревелиън ми предложи тази фризура. Каза, че ще отива на очите ми и ще подчертае класическата форма на скулите.

Каролайн смръщи чело. Наистина беше странно един джентълмен да прояви такъв интерес към прическата на дамата. Може би обожателят на сестра й беше денди като Бо Брумел, който се интересуваше повече от качеството на дантелата по яките на дамите, отколкото от мъжки занимания като политика или лов?

— Как всъщност се запозна с лорд Тревелиън? — попита тя. — В писмото си ни писа, че си го срещнала на бала на лейди Норбъри, но не влезе в подробности. А именно те са интересни.

Усмивката на Вивиан изрази копнеж.

— Танцът тъкмо беше свършил и гостите се готвеха да отидат на вечеря. — Тя смръщи крехкото си носле и добави: — Мисля, че часовникът току-що бе ударил полунощ.

Порция смушка сестра си в ребрата и Каролайн изохка тихо.

— Погледнах през рамо и открих най-необикновения мъж, когото бях виждала някога. Стоеше небрежно облегнат на рамката на вратата. Преди да осъзная какво става, той бе изместил джентълмена, който трябваше да ме придружи на вечерята, и ме водеше към залата. — Вивиан сведе плахо глава. — Нямаше кой да ни представи официално и ме е страх, че запознанството ни е… нередно.

Леля Мариета се засмя весело и вдигна ръка към устата си.

— Точно така. Нередно. Джентълменът изобщо не беше в състояние да откъсне очи от момичето. Никога не съм виждала мъж да се захласне така! Когато срещна Вивиан за първи път, лорд Тревелиън така побледня, сякаш беше видял призрак. Оттогава двете гълъбчета са неразделни. Разбира се, аз съм постоянно до тях. Вивиан има нужда от компаньонка, както изисква приличието — добави тя с превзет тон.

— Излизали ли сте на разходка през деня? — Порция изправи гръб и се наклони към сестра си. На лицето й играеше изкуствена усмивка. — Излизали ли сте с карета в Хайд Парк? Или може би сте посещавали слоновете в Тауър? Или пък сте пили чай в някоя слънчева градина?

Вивиан гледаше сестра си с нарастващо учудване.

— Не, никога. Затова пък лордът ни придружи в Кралската опера. Бяхме заедно на две музикални вечери, както и на среднощната вечеря на лейди Туикънхем в градската й къща на Парк Лейн. Боя се, че лорд Тревелиън води градски живот. През повечето дни не става от леглото преди залез слънце.

Този път Каролайн беше подготвена. Преди Порция да я смушка в ребрата, тя хвана ръката й и я ощипа.

— Ау!

След неволния вик на Порция леля Мариета вдигна лорнета си и огледа неодобрително младото момиче.

— За бога, дете, овладей се. Защо викаш така? Все едно някой е настъпил куче по опашката.

— Съжалявам — промърмори смутено Порция, изправи рамене и хвърли зъл поглед към Каролайн. — Сигурно някоя от безопасните игли на роклята ми се е отворила.

Каролайн се обърна към прозореца и се загледа към спокойните улици на Мейфеър. Доверчивата й усмивка беше като тази на Вивиан. Каретата зави към Баркли Скуеър и под меката светлина на уличните фенери се появиха редица елегантни градски къщи от червени тухли.