Тереза Медейрос - След полунощ

Младата жена предпазливо плъзна пръсти по скъпата хартия с цвят на слонова кост и се възхити на качеството й. Сгънатият лист беше запечатан с червен восък и неволно й напомни капка кръв.

— Мислех, че сутрешната поща вече мина? — попита със смръщено чело.

— Вярно е, мис — кимна Ана. — Това писмо бе донесено от частен пратеник. Хубаво, яко момче в яркочервена ливрея.

Когато Каролайн счупи печата и отвори писмото, Порция стана от дивана.

— Какво е това? Да не е от леля Мариета? Да не би Вивиан да се е разболяла? Сигурно слабее с всеки изминал ден?

Каролайн я изгледа укорително и поклати глава.

— Не, мила, писмото не е от леля, а от него.

Порция вдигна вежди, но не каза нищо.

— Ейдриън Кейн, виконт Тревелиън. — Когато устните й оформиха името за първи път, Каролайн усети странна тръпка.

— Какво иска от нас? Може би трябва да му платим откуп за душата на Вивиан?

— О, за бога, Порция, няма ли най-после да престанеш? Вече не си малко момиче. Разбира се, че не иска откуп — отговори сърдито Каролайн, докато четеше писмото. — Напротив, кани ни да отидем в Лондон и да се запознаем с него. Надявам се, че тази покана ще успокои глупавите ти страхове. Ако този непознат виконт имаше непочтени намерения спрямо Вивиан, сигурно нямаше да си направи труда да потърси благословията ни, преди да почне да я ухажва, права ли съм?

— Защо не дойде тук, в Еджъли, и да ни се представи, както би постъпил всеки почтен млад джентълмен? О, не, почакай! Бях забравила. Вампирът не може да влезе в къщата на жертвата си, освен ако не е поканен. — Порция наклони глава и за момент стана по-възрастна и по-мъдра от своите седемнайсет години. — Защо всъщност ни кани в Лондон?

Каролайн се взираше внимателно в енергичния мъжки почерк. След няколко секунди вдигна глава и погледна сестра си, макар да не й се искаше да види триумфалния блясък, който неизбежно щеше да се появи.

— Кани ни на среднощна вечеря.

— Ами ако това не е покана, а капан? — пошепна Порция в ухото на Каролайн, докато старата карета на леля им Мариета трополеше по пустите лондонски улици.

— Предполагам, че тогава ще се събудим приковани за стената в подземието, изложени на тъмната похот на негодника — пошепна в отговор Каролайн. Изненадана от внезапната горещина, която предизвикаха собствените й думи, тя отвори ветрилото и се опита да разхлади зачервените си бузи.

Порция се нацупи и отново се загледа през прозореца. Малката сестра беше единственият човек, който можеше да побеснее от гняв и да изскочи от стаята, без да промени лицето си. Каролайн знаеше, че Порция все още е сърдита, задето й беше поискала да обещае, че няма да спомене нито дума за слуховете, които се носеха в града за тайнствения виконт Тревелиън. Ако Вивиан не знаеше нищо за тях, Каролайн не виждаше причини подобни глупости да хвърлят сянка върху щастието на сестра й, камо ли пък да застрашат надеждите й за бъдещето.

Леля Мариета хвърли неодобрителен поглед към Каролайн и Порция.

— Не е ли връх на учтивостта от страна на лорд Тревелиън да включи и сестрите ти в поканата си, Вивиан? — Тя извади от деколтето си кърпичка и потупа пълните си бузи, които блестяха въпреки дебелия пласт оризова пудра. С разкошните къдрици и пищните си телеса леля Мариета винаги напомняше на Каролайн за недопечен сладкиш. — Това е още един блестящ пример за великодушието на джентълмена. Ако продължаваш да го очароваш, скъпа моя, се надявам да получим дори покана за бала с маски, който ще се състои в имението му.

Леля Мариета не си направи труда да разясни, че тази покана няма да включва Каролайн и Порция — според нея това беше съвсем естествено. Лекомислената сестра на майка им открай време смяташе Порция за твърде изморителна, а Каролайн за прекалено скучна и начетена, за да бъде приятна компания. След смъртта на родителите им дори не бе предложила да вземе момичетата при себе си, а ако не беше поканата на виконта, изобщо нямаше да й хрумне да сподели със сестрите просторната къща в Шрусбъри, наследена от покойния й съпруг — дори само за една седмица.

Без да се интересува от нищо друго, леля Мариета продължи да изброява безбройните добродетели на виконта. Междувременно Каролайн се бе наситила на този мъж, още преди да се запознае с него.

За да мисли за нещо друго, тя погледна Вивиан, която седеше насреща й в каретата. По устните на сестра й играеше лека усмивка, докато се вслушваше с дължимото внимание в хвалебствената реч на леля Мариета. Нищо не беше в състояние да угаси блясъка на Вивиан и Каролайн веднага се почувства по-добре. Когато гледаше сестра си, сърцето й винаги се смекчаваше.