Даяна Палмър - Опасна клопка

Изведе я през входната врата и тръгнаха покрай къщата, край дългите огради, зад които държаха добитъка.

— Кога трябва да се връщаш на работа? — попита я неохотно.

— Точно този въпрос не го обсъдихме — обясни тя със загадъчна усмивка, защото Александър не знаеше на каква работа щеше да се върне. — Но предполагам, че ще е съвсем добре, ако се върна следващата седмица.

— Все си мисля, че Броуди Ванс по някакъв начин е забъркан в това — обърна се той към нея. — Още не мога да го докажа, ала съм сигурен, че не е толкова невинен, колкото се преструва.

— И аз така мисля — съгласи се Джоуди, с което го изненада. — Между другото — добави тя, — преди да дойда тук, напуснах работата си.

— Напуснала си? Браво! — възкликна Александър и силно я прегърна. — Гордея се с теб.

Джоуди се засмя и отвърна на прегръдката му.

— Недей толкова да се гордееш. Продължавам да работя за господин Ритър, но в съвсем друга област.

— Какво ще правиш?

— Ще работя с Колби Лейн като консултант по компютърната безопасност.

— Ами Хънтър?

— Той се връща в Аризона с жена си. Очакват второ дете и мисля, че точно в момента не искат толкова много вълнения. Така че Колби Лейн поема сигурността. Господин Ритър каза, че може да ми се наложи понякога да пътувам, ако има проблеми, ала няма да е често.

Александър я гледаше внимателно.

— Ако е само от време на време и не за дълго, няма проблеми. Ти ще се справяш добре със сигурността. Старият Ритър не е толкова глупав, колкото мислех. Радвам се, че още държи под око компанията. Колби Лейн ще кара хората от охраната да стоят на нокти също толкова добре, колкото и Хънтър.

— Мисля, че Хънтър е ядосан, задето Кара е успяла да влезе в паркинга на гаража — сподели Джоуди.

— Ядосан е. Но това можеше да се случи на всеки. Мисля, че Броуди Ванс е нашата въпросителна. Трябва да бъде следен. И не, не можеш да предложиш ти да го правиш. Нека Лейн си организира собствено наблюдение. Ти се захващай за работата, която ти се предлага, и престани да си пъхаш носа навсякъде.

— Това ми харесва! — възкликна тя. — И кой ме научи да си пъхам носа не където ми е работата, като ме прати да слагам бръмбари под хорските маси в кафенетата?

Той сериозно се вгледа в нея.

— Ти се справи прекрасно. Гордея се с теб. Винаги съм мислил, че можем да работим заедно.

— Ние наистина работихме заедно, нали?

Александър отметна кичурите коса от бузата й.

— Имах предвид друга възможност за сътрудничество — каза той и се наведе към устните й.

— Какво сътрудничество? — прошепна Джоуди в устните му. — То включва ли пистолети и бръмбари?

Той се усмихна.

— Повече си мислех за профилактика…

Докато тя се опитваше да осмисли това странно изявление и да реши дали да го срита, или да го целуне, унесът им бе прекъснат от силен глас:

— Джоуди! — викаше Марджи. — Къде си? — Александър вдигна глава. Изглеждаше също толкова замаян, колкото тя се чувстваше. — Джоуди! — извика Марджи още по-настойчиво.

— Идвам! — изкрещя в отговор Джоуди.

— Сестрите са такава напаст — въздъхна той.

Тя му се усмихна:

— Сигурна съм, че се е случила някаква малка беда, с която само аз мога да се справя.

— Върви — засмя се Александър. — Но довечера си моя — добави с дълбок и дрезгав глас.

Джоуди се изчерви и понечи да възрази, ала Марджи отново се развика, така че се затича към къщата.

Той гледаше жадно Джоуди, която слизаше по стълбите точно преди първите гости да започнат да пристигат следващата вечер. Бяха прекарали деня заедно, обикаляха из ранчото и разговаряха. Нямаше повече физически контакти, но между тях имаше една нова близост, която всички забелязваха.

Русата дълга коса на Джоуди бе разпусната. Бе с червена рокля с набори и голи рамене, с високи токчета и повече грим, отколкото обикновено си слагаше. Бе поразителна. Александър само поклати глава. Очите му я поглъщаха, докато слизаше по стълбите.

— Ти може да си десертът — прошепна й той, когато стигна до него.

— Ти също — отговори тя, гледайки го с възхищение. — Ала ти дори не носиш костюм.

— Нося — възрази Александър. — Маскиран съм като държавен служител.

— Александър!

Той се засмя и хвана ръката й.

— Аз изглеждам по-добре от Дерек. Той се е маскирал като родео каубой с шпори, износени ботуши и тока, голяма колкото подметката ми.

— Ще изглежда автентичен.

— Аз също, нали? — усмихна се Александър.

Джоуди въздъхна. Харесваше го как изглежда.