Робърт Паркър - Версия „Торнадо“

Събудих се привечер и видях, че дъждът не е спирал да вали. Взех си душ, преоблякох се и отново проверих пистолетите. Срещата, определена да се състои на магистрала 20, може и да бе фалшива. Нищо чудно да бяха си наумили да ме гръмнат още като се качвам в колата на път за уговореното място. Но може и да се лъжех. Делрой не беше толкова умен. Все пак вероятността е едно, а сигурността съвсем друго. Ако намеренията им бяха такива, кога щяха да се появят? Вероятно към десет и половина. Запитах се дали да не хапна още един сандвич, но всъщност не бях гладен. Наместо сандвич си взех кафе. Не исках да ми се доспи в неподходящ момент. Върнах се в стаята си и си сложих кобурите с двата пистолета. Браунинга обикновено носех на гърба отдясно. Трийсет и осем милиметровия поставих с дулото напред на кръста отляво. Пъхнах резервния пълнител в задния джоб, а специалните патрони 38-и калибър — в джоба на панталона. Преметнах жилетката през ръка, отидох до колата и излязох от паркинга. Никой не ме последва. Беше около девет часът — твърде рано.

Поех по магистрала 20 към уговореното място. На около километър и половина преди мястото на срещата имаше отбивка, където бяха спрели няколко коли и тежкотоварни камиони. Ако аз бях съставил днешния план, щях да предвидя тук да чака кола с монтиран телефон, та когато се появях, колата, следваща ме от мотела, да даде сигнал на другата да поеме следенето по-отблизо, и двете щяха да спрат пред мен под прав ъгъл, за да ме блокират. Сега вече трябваше да си отварят очите на четири, тъй като тръгнах прекалено рано, което те очевидно изобщо не бяха очаквали. Може би пък това щеше да ги накара да се откажат. Не ми се искаше да стане така. На следващото отклонение направих обратен завой и се насочих към Ламар. Не можех да рискувам да ги объркам дотолкова, че да се откажат поне да опитат. Първата глупост, която допуснаха, бе изобщо да предложат тая среща. Следващия път можеха и да си изпипат нещата. Обадих се на Сюзан от телефона в колата.

— Спенсър, моторизирана единица Юг — произнесох веднага щом чух гласа й.

— Виж, така е по-добре. Днес следобед някакъв глас, дето твърди, че говори от името на определен твой орган, ми е оставил отвратително съобщение с нескопосен южняшки акцент, докато в същото време аз се опитвам да лекувам хората.

— Кой орган?

— Много добре знаеш за кой точно става въпрос.

— Неприятно ли ти стана, като изслуша съобщението?

— Не.

Говорихме си така, докато наближих мотела. Пърл се чувствала отлично. Споделих, че смятам скоро да се прибирам. Времето в Бостън било чудесно. А тук валеше. Сюзан ми липсваше. И аз й липсвах. Обичахме се. Казах „довиждане“ тъкмо когато гумите на колата изсвистяха по чакъла на паркинга. След като затворих телефона, се почувствах завършен човек, както ставаше винаги след разговорите ми със Сюзан, като позасъхнало цвете, което обилно е било полято с вода.

Часовникът показваше десет и половина. На паркинга забелязах кола, която не бях видял на тръгване. Тъмночервен додж със сигнална лампа откъм мястото на шофьора. Това все още нищо не означаваше. Паркингът зад мотела непрестанно посрещаше и изпращаше всякакви коли. И все пак странно. Останах в колата, без да гася мотора, с включени чистачки, та да мога да виждам. Изместих се встрани от другите коли по посока на магистралата, така че да не ме затиснат отстрани и да ме застрелят в колата. Реших, че този вариант е за предпочитане пред безцелното шофиране напред-назад по магистрала 20. Извадих деветмилиметровия пищов, дръпнах предпазителя, заредих внимателно и оставих оръжието на коленете си. Нищо не се случи. В единайсет вече мислех, че вариантът с шофирането по магистрала 20 е по-приемлив. В единайсет и трийсет облякох жилетката, пристегнах ремъците, сложих върху нея тънко яке, бавно се измъкнах от паркинга и се насочих към входа на магистралата. Пистолетът все така си лежеше в скута ми. Като изкачих склона, забелязах, че доджът също напуска паркинга и поема в същата посока. Край на безцелното шофиране. Играта бе започнала.

Мократа настилка блестеше на светлината на фаровете. Луната не се виждаше. Уличните лампи, ако изобщо ги имаше, също не светеха. Времето с нищо не ми помагаше. Бих предпочел да е ясна нощ. От друга страна, в моя бизнес рядко имах възможност за избор.

В дванайсет без седем минути спрях в отбивката близо до мястото на срещата. Гумата, предназначена да упъти Теди, си беше там, където я бях оставил, лъщяща от обилния дъжд. Докато паркирах, една кола ме задмина и спря под ъгъл отпред. Доджът, който ме следваше, спря отзад. Ето че мислехме в унисон. Незначителното прикритие, което осигуряваше колата, се неутрализираше от невъзможността да се движа накъдето и да било. Изключих фаровете, също и двигателя. Взех пистолета и отпуснах ръка плътно до крака си. Излязох от колата, затворих вратата и застанах под дъжда.