Робърт Паркър - Хартиената кукла

— Денят ви днес ще бъде хубав, чувате ли — каза той.

След това затвори вратата и им се усмихна. Като отпътуваха, той напъха дребните пари в джоба на жилетката си.

— Големи пътешественици са тези — обадих се аз.

Хрътката продължаваше да държи главата си на крака ми и продължавах да я чеша зад ухото. Сидейл ми се усмихна.

— Как сте днес, господине? — попита той.

— Имаш ли една свободна минутка да седнеш тук на стъпалата с мен и да поговорим?

— Не обичам да сядам на стъпалата, но мога да постоя прав докато вие седите.

— Няма ли да имат нещо против, ако поседя на стъпалата? — запитах учтиво.

— Вие сте гост на хотела, господине — каза Сидейл. Кучето ме изостави и отиде при него. Той разсеяно го погали по начина, по който постъпват собствениците и кучето го облиза.

— Аз съм детектив — рекох.

— Зная, господине.

— Трудно ми е да докажа това, което съм открил досега — споделих.

— Вероятно става въпрос за много труден случай, господине.

Кучето се върна при мен, за да го почеша пак зад ухото.

— Какво знаеш за мен? — го попитах.

— Знам, че сте частен детектив от Бостън и разследвате убийство. На дъщерята на господин Джек Нелсън.

— Ъ-хъ.

— С изключение на факта, че тя не е дъщеря на господин Нелсън.

— Познаваш ли Джеферсън? — попитах. — Работи за господин Нелсън.

Сидейл се усмихна.

Спрях да чеша ухото на кучето като говорех и то размаха глава срещу ръката ми.

— Съжалявам — казах му и го почесах още малко. — Видях една снимка на стената на кръчмата в конюшнята на една млада жена, която изглеждаше точно както Оливия Нелсън е изглеждала на тази възраст. Жената, която работеше там, каза, че момичето се казва Черил Ан Ренкин и че й е дъщеря. Сега снимката е изчезнала и жената също. Сидейл се усмихна насърчително.

— Знаеш ли нещо за Черил Ан Ренкин? — попитах.

— Не, господине.

Кимнах.

— Проблемът е, Сидейл, че е твърде голямо съвпадение в града да има двама души, които приличат на Оливия Нелсън и след двайсет години да се установи, че едната от тях е изчезнала, а някоя се представя за другата.

— Да, господине.

— И тъй като знаем, че истинската Оливия Нелсън е жива и се намира в Африка, на мен ми се струва, че мъртвата жена трябва да е Черил Ан Ренкин.

Лицето на Сидейл не изразяваше нищо. Не показваше никакви признаци на нетърпение или неудобство. Просто се бе вглъбил в себе си: спокоен, любезен и напълно не на разположение на някакъв си бял човек, който му задаваше въпроси за някакъв си бял проблем. Той кимна.

— Искам да открия кой я е убил.

Сидейл отново кимна.

— Разкажи ми за Черил Ан Ренкин — помолих.

— Не зная нищо за това, господине — отвърна той.

— По дяволите не знаеш — не издържах аз. — Джеферсън знае нещо за нея и ти също. Но се скриваш зад черното си лице в момента, в който те попитам. Допреди пет минути беше истинска човешка личност. След това започнах да ти задавам въпроси за Черил Ан Ренкин и ти се превърна в олицетворение на гробно мълчание. Дори и акцентът ти стана по-осезаем.

— Да, господине — рече Сидейл и се ухили.

И двамата замълчахме. Продължих да чеша ухото на кучето. То продължи да върти опашката си. Сидейл продължи да опира бедрата си на перилата на верандата. След това бръкна в джоба на жилетката си с два пръста и извади четвърт долар и трийсет цента. Подържа ги в дланта си и ми ги показа.

— Виждате ли какво тези дебели туристи ми дадоха като бакшиш? — попита.

— Позволи на добрите времена сами да дойдат — отвърнах.

Сидейл внезапно се ухили.

— Вие не сте толкова идиотски глупав като повечето бели — рече той.

— А и кучето ти ме харесва — отвърнах.

— Това е неоспорим факт — потвърди той и погледна часовника си. — Свършвам след час. Ще ме почерпите две-три питиета в Хънт Грил на Елм Стрийт. И аз ще ви разкажа за Черил Ан Ренкин.

Бях единственият бял човек в Хънт Грил. На никой не изглеждаше особено да му пука от този факт, няколко глави се обърнаха и поне един тип смушка друг, но повечето хора си се интересуваха от напитките и гледаха предаването „Опасност“. Стаята бе с борови панели. Имаше снимки на атлети по стените, спортни вимпели и графици на телевизионни игри. На два телевизора с много големи екрана висеше голяма табела, рекламираща „Щастливия час“, в който, според табелата, бях попаднал.

Барманът ми кимна докато се промъквах да седна на един от високите столове до бара. Поръчах си бира и си я получих. Тъмните му очи бяха лишени от изражение. По лицето му не се четеше нито враждебност, нито доброжелателство. Постави купичка фъстъци на плота на бара пред мен и се отдалечи. Взех си един фъстък и внимателно го изядох. Нямаше нужда от цяла шепа. Да ядеш по един бе също така вкусно и приятно. Сръбнах малко от бирата. Взех си два фъстъка. Всички в „Опасност“ страхотно се забавляваха. Точно като мен. Взех си шепа фъстъци и усилено ги задъвках.