Робърт Паркър - Хартиената кукла

— Продължавай да работиш с д-р Фей — рекох. — Аз ще работя в другите направления.

Сюзън и аз се намирахме в трапезарията на Орчардс, като Сюзън бе облечена в тесни черни панталони и карирано сако, очите й бяха ясни, гримът й — съвършен.

— На брадичката ми има раничка от брада — рекох.

— Може би нямаше да я има ако се бръснеше по-внимателно — сръфа ме тя.

— Ти не ми даде време — казах. — Освен това има много хора, които биха счели това за признак на чест.

— Назови ми поне двама — полюбопитства Сюзън.

— Не взимай нещата в буквалния смисъл на думата — отвърнах.

Имаше пресни хлебчета в кошчето за хляб и сервитьорката ми беше обещала да ми намери парче пай за закуска. Бяхме до прозореца до терасата и слънцето грееше по ленената покривка на масата ни. Пиех кафе.

— Много по-добре е — рекох, — да бъдем ние двамата, отколкото това да бъдат повечето хора.

Сюзън се усмихна.

— Да, така е — рече тя. — Особено е по-добре от това да бъде някой от семейство Трип.

— Това, което не разбирам, е момичето, Мередит. Как е успяла да избяга от всичко това? Очевидно е в затруднение. Повечето време като че ли не е там изобщо. Но точно тя е тази, която гледа истината в очите и не й минава мита за семейната идилия.

— Има твърде много неща, които не знаеш — каза Сюзън.

— Можех, да напечатам това на визитните си картички — рекох.

Сервитьорката се появи с дебел резен пай от къпини и парче сирене чедар до него.

— Баща ми закусваше пай с кайма — обясни сервитьорката, — почти всяка неделя сутрин.

— И са му се родили красиви дъщери — рекох. Сервитьорката се усмихна и ми наля още малко кафе, даде на Сюзън нова каничка с топла вода и се отдалечи. Сюзън ме наблюдаваше как ям пая. Тя си беше поръчала стандартната закуска с от всичко по малко и чаша гореща вода с лимон.

— Какво ще правиш — попита, — сега, след като са те уволнили?

— По всяка вероятност ще се върна в Алтън — отвърнах — и ще задам още няколко въпроси насам натам.

— Няма ли да е опасно?

— Вероятно не, по-голямата част от нещата вече са ясни. Няма голямо основание да се опитват да ме сплашат и този път.

— Мислиш ли, че Алтън е мястото, където ще откриеш истината?

— Не знам — отвърнах, — но не знам къде другаде да търся.

Намирах се в детективската стая на шерифския отдел на областта Алтън и разговарях с красивата полицайка, която ме бе тормозила преди. Казваше се Фелисия Будро и беше детектив втори ранг.

— Работата много не ми хареса — каза тя, — но и ти си бил полицай. Знаеш, че се правят много неща, които не ти харесват особено.

— Е, вече не съм полицай — обясних. Тя сви рамене.

— Знаеш ли кой ни прати по следите ти на първо място?

Кимнах.

— Сенатор Робърт Стратън — отвърнах.

— От Масачусетс?

— Точно този — казах, — поне никога не съм гласувал за него.

— И какъв е бил неговият проблем? — попита тя.

— Разследвам едно убийство — заговорих търпеливо. — Стратън е спял с жертвата.

— И се е боял, че името му ще изскочи на бял свят?

— Да.

— И какво от това? — попита тя. — Нали точно с това се занимават в сената. Нали и те спят?

— Той иска да се кандидатира за президент — рекох.

— Разбира се — отвърна тя. — Да му се поднесе по-хубаво легло, за да си вкарва в него мадамите.

— Кой пусна опашката след мен? — попитах.

Тя поклати глава. Седеше с крака на бюрото, кръстосани при глезените. Показваше се дългата гладка хубава линия на бедрата. Беше облечена в светлосиви панталони върху черни боти и блуза на цветя с големи ръкави. Пистолетът й в кобур, някакъв деветмилиметров вид, лежеше на бюрото до портмонето й. Всички вече ползваха деветмилиметрови.

— Ти тук в Алтън ли си израснала? — заинтересувах се.

— Да.

— Познаваш ли Оливия Нелсън?

— Момичето на стария Джек Нелсън? — попита Фелисия.

— Да. Разкажи ми за нея.

— Какво има за разказване. Богато хлапе, с около десет години по-голяма от мен. Бащата е легендата на града, може би дори легендата на областта. Голяма къща, състезателни коне, добри училища, слуги, ловджийски кучета, бърбън и скъпа вода.

— Какво стана с нея? Фелисия се ухили.

— Скандалът на града — обясни тя. — Записа се в американското дружество за оказване помощ на развиващите се страни. Омъжи се за някакъв африкански принц с родови белези по лицето. Старият Джек не можа да го преглътне.

— А какво стана с майка й? — поинтересувах се аз.

— Майка й ли?

— Да. Всички говорят за баща й. От никого не чувам нищо за майка й.