Робърт Паркър - Хартиената кукла

— Имаше и майка — замислено каза Фелисия.

— Това е добра новина — зарадвах се аз.

— Беше един вид благовъзпитана, бих казала. Елегантна фина жена, която не обичаше да има кални кучета в къщата си и ненавиждаше факта, че съпругът й през по-голямата част от времето идва на вечеря с конски лайна по ботушите си.

— Това вече е наистина благовъзпитание — възхитих се аз.

— Да, трудно е да се опише. Но тя беше винаги като някой, който си мисли, че би трябвало да живее в Париж и да чете романите от авторите, които сега са модерни там.

— Пруст — рекох.

— Разбира се.

— Какво се случи с нея? — попитах.

— Самоуби се.

— Кога?

— Аз водих разследването. Чакай да видя. Хиляда деветстотин… и осемдесет и седма, на края на годината. Почти на Коледа. Спомням си, че работихме в извънработно време по това самоубийство точно преди празниците.

— 1987 година — казах замислено аз.

— Да. Това говори ли ти нещо?

— Това е годината, когато е рухнал пазара — рекох, — октомври 1987 година.

— Мислиш, че се е самоубила, защото е загубила парите си на стоковата борса?

Поклатих глава.

— Не ми се струва да е била от този тип хора — отвърнах. — Знаеш ли защо го е направила?

— Не. Прибрала се е в стаята си, погълнала е достатъчно количество хапчета за сън за да мине номера и се е наливала с бяло вино, докато й подействат. Не е оставила бележка, но няма основание да се съмняваме, че не е това, което изглежда.

Тя стана и наля две чаши кафе от автомата на кантонерката. Добави малко сметана и захар, попита ме как го пия и сложи по малко и в моята чаша. След това донесе чашите до бюрото си и ми подаде едната. Сивите й панталони й прилягаха съвсем гладко като се движеше.

— Какво ще кажеш за Черил Ан Ренкин? — попитах.

— Твоят лейтенант, как му беше името?

— Куърк.

— Да, твоят лейтенант Куърк разпитваше наоколо за нея. Аз не си я спомням.

— Той разговаря ли с теб?

— Не. Шерифът каза да стоим надалеч от него. Никой не искаше да разговаря много-много с него.

— Как така разговаряш сега с мен?

— Шерифът нищо не каза за теб. Вероятно не допуска, че ще имаш смелостта да се върнеш пак тук.

— На стената на кръчмата в конюшнята имаше снимка на Черил Ан Ренкин — казах аз. — Много приличаше на Оливия Нелсън. Жената, която работеше там, каза, че това е Черил Ан Ренкин и че тя й е майка. Сега снимката е изчезнала и жената също.

— Не знам много по този въпрос — отвърна Фелисия. — Хората, които работят в тази кръчма, идват и си отиват. Плащат им на час, не ги водят по документи и никой не им държи сметка кои са и какви са. Ако можеш да пържиш ядене в мазнина, значи си нает.

— Ако се опитваше да научиш нещо за нещата в този град, към кого би се обърнала?

— За тази Черил Ан ли?

— За каквото и да е, за Черил Ан, Оливия, Джек, жена му, Боб Стратън, за който и да е. Единственото нещо, което знам със сигурност тук е, че ти си правиш косата в Бейтсбърг.

— И че е страхотна — рече тя.

— И че е страхотна.

И двамата пийнахме по малко кафе, което беше брутално лошо.

— Един приятел ми каза, че бих могъл да поговоря с домашните прислужници — рекох. — Тези, които работят по всички къщи, по всички офиси. Те чистят точно пред всички врати и си разказват разни неща едни на други.

Фелисия пийна още малко от отвратителното кафе и направи физиономия.

— Опитвала съм и това-каза тя. — Никакъв смисъл, не искаха да ми кажат нищо. Точно както няма да искат да ти кажат и на теб. Ще те изслушат внимателно, ще кажат „Да, гос-не“, ще кимнат, ще ти се усмихнат и няма да ти кажат нищо.

— Свикнал съм — кимнах. — Всички раси, вероизповедания и цветове отказват да ми казват някои неща.

— А когато го направят, те лъжат — рече тя.

— Особено това — потвърдих аз.

В кръчмата на конюшнята липсваше снимката на Черил Ан Ренкин. Бялата жена, която беше изявила претенции към нея, също я нямаше. Там беше само черната. Тя не знаеше къде е бялата. „Не, гос-не“, тя не знаеше и името й. Никога не го е знаела. Нищо не знаеше и по въпроса за никаква снимка. „Да, гос-не. Съжалявам, господине. Разходете се, господине.“

Върнах се в Алтън Армс и седнах на предните стъпала. Старата хрътка, която бях видял по време на предното си посещение, се беше опънала на слънцето на предната пътека. Завъртя очите си към мен и ме погледна мълчаливо като сядах. Кимнах й. Леко завъртя опашка.

— Въздържай се — направих й забележка.

През улицата двойка сойки хвърчаха насам-натам из клоните на едно от старите дървета. Докато ги наблюдавах, поставих затворения си юмрук надолу към хрътката. Без да вдига глава, тя замислено ме помириса. След това изведнъж се изправи и сложи главата си на крака ми. Почесах я зад ухото. Бавно размаха опашка. Зад мен вратата на хотела се отвори и излезе пълна двойка с посивели коси. Сидейл се появи зад тях с четири броя багаж, които си подхождаха по цвят. Той складира багажа в багажника на сребрист Мерцедес седан, прие малко дребни пари от съпруга и държа вратата отворена, докато съпругата му се напъха на мястото на пътника до шофьора.