Робърт Паркър - Хартиената кукла

Очите на Мередит отново се фокусираха на стената покрай стола ми като силно се разшириха. Брат й каза:

— Ти говориш пълни глупости!

— Някой от вас срещал ли е някога някой от роднините на майка ви?

— Те са мъртви, задник такъв — рече Чип. — Как бихме могли да се срещнем с тях?

Отново бавно поех дъх.

— Ще приема това за отрицателен отговор — казах и погледнах Мередит.

Тя кимна с все още наведена надолу глава.

— Чували ли сте някога за някоя на име Черил Ан Ренкин?

Чип само ме погледна втренчено. Мередит поклати глава.

— Знаете ли, че баща ви е изпаднал в голяма финансова трудност? — попитах.

— От какъв вид? — попита Чип.

— Банкрутирал е — казах.

— Пълни глупости — рече Чип.

Бавно кимнах за минутка и отново внимателно поех дъх.

— Знаете ли, че майка ви безразборно е спала наоколо с когото й падне? — попитах.

— Ти, кучи сине — изрева Чип и се изправи. — Стани прав — извика отново.

Не се помръднах.

— Трудно е да се научи истината — казах. — Не ви виня. Но тя трябва да се знае и да се поразмишлява малко върху нея.

— Ще се изправиш ли, жълто копеле, или ще трябва със сила да те вдигна на крака?

— Не ме докосвай — предупредих го.

И Чип долови нещо в гласа ми. То го накара да се поколебае.

Опитах се да запазя гласа си спокоен.

— Имам намерение да открия как е починала майка ви и единственият начин да направя това, е да обикалям насам натам и да задавам на хората въпроси. Често това не им харесва. Свикнал съм. И все пак го правя. Понякога те подлудяват и искат да се бият с мен, като теб сега.

Поспрях и задържах погледа си върху него.

— Това е грешка от тяхна страна — казах.

— Ти си мислиш така — рече той.

— Ти си аматьор в борбата — отвърнах, — а аз съм професионалист.

Мередит постави ръка на рамото на Чип без да го гледа.

— Хайде, Чип — рече тя. Нямаше почти никакво чувство в гласа й.

— Нямам намерение да седя и да му позволявам да говори за нея по този начин.

— Моля те, Чип. Остави го… — гласът й заглъхна.

Изчаках. Той ме изгледа за момент, след това тръшна стола си срещу масата.

— Дяволите да те вземат — ми каза, обърна се и си тръгна.

Мередит и аз замълчахме. Тя неловко се засмя, въпреки че нямаше нищо смешно.

— Чипи понякога е толкова фалшив — рече.

Изчаках. Тя отново се засмя, странен непривичен смях, нещо, което да наруши мълчанието.

— Ти знаеш ли за майка си? — попитах.

— Д-р Фей казва, че ние всички знаем, но не искаме да си го признаем. Нямам предвид, че се е представяла за някой друг, а другото…

Кимнах.

— Татко си седеше в стаята с включен телевизор — каза Мередит с тихия си равен глас. — Чип беше в колежа. И тя се връщаше в къщи; можех да видя, че е пила. Червилото й беше малко размазано, а устата й изглеждаше като че ли се е целувала. И аз й казвах „Ти имаш някаква любовна връзка.“

— И?

— И тя казваше „Не ми задавай такива въпроси.“ И аз казвах „Недей да ме лъжеш.“

Наведох се леко напред, за да мога да я чувам. Беше скръстила ръцете пред себе си на масата, а очите й се бяха втренчили в тях.

— И очите й се насълзяваха и тя поклащаше глава. И казваше „О, Мер, толкова си млада.“ И поклащаше глава и заплакваше, без звук, само сълзите мълчаливо се стичаха по лицето й и казваше нещо от сорта на „Животът по всяка вероятност е лъжа.“ След това ме прегръщаше, галеше косата ми и си поплакваше още малко.

— Трудно ти е било — казах.

— Когато дойдох на училище — продължи тя, — имах известна трудност, докато се приспособя. И разговарях с Джейн Бърджес, съветничката ми и тя ми определи час при д-р Фей.

— Той психиатър ли е?

— Да — думата почти не се чу, изстискана от нея с най-възможния тих глас. Лицето й като на кукла Барби, лишено от характерни черти, не показваше никакви признаци на борбата на възрастен човек, която преживяваше. То оставаше спокойно, скрито зад безчувствения грим.

— Знаеш ли нещо за парите? — попитах.

— Понякога те се караха. Тя казваше, че ако той не намери пари, тя ще намери. Тя знаела откъде да вземе.

— А той какво казваше?

— Нищо. Просто се качваше горе в стаята и си пускаше телевизора.

— А тя какво казваше?

— Излизаше.

— Ти не знаеш ли какъв е бил планът й по отношение на парите?

— Тя винаги само казваше, че знае откъде да ги вземе.

— И колко дълго си живяла по този начин?

— Не знам. През цялото време, предполагам. Д-р Фей казва, че на мен не ми минава номерът със семейния мит.

Протегнах ръка и погалих свитите й юмруци. Тя застина неподвижно като направих това, но не се отдръпна.