Едит Парджетър - Вълче биле

— Няма да му връзвам ръцете — каза Уордън с безразличие. — Онези двама мъже отвън са много добри с лъковете. Не му препоръчвам да се опитва да бяга.

— Няма да се опитвам — каза твърдо Едуин. — Обещавам. Готов съм! — той отиде при Айфор ап Морган и му се поклони почтително. — Дядо, сполай ти за добрината. Макар да не съм ти истински роднина — а много ми се иска! — ще ме целунеш ли на раздяла?

Възрастният мъж го хвана за раменете, приведе се и го целуна по бузата.

— Върви с Божията благословия и се върни свободен!

Едуин взе седлото и юздата си от ъгъла, където бяха прибрани, и излезе навън с гордо вдигната глава и вирната брадичка, а от двете му страни застана по един от хората на Уордън. Кадфел и старецът го проводиха няколко крачки, но после изостанаха и продължиха да наблюдават през отворената врата как малкото шествие се събира и потегля — най-отпред сержантът, момчето между двамата въоръжени конници, които яздеха съвсем близо до него, а отзад двамата стрелци. Вече застудяваше, въпреки че още беше светло. Щяха да стигнат в Шрусбъри по тъмно и за Едуин уморителното пътуване щеше да завърши в някоя каменна килия в крепостта на Шрусбъри. Но ако е рекъл Господ, нямаше да е за дълго. Два-три дни, ако всичко вървеше добре. Добре за кого?

— Какво иде кажа сега на моя внук Майриг — попита тъжно старецът, — когато дойде отново и види, че съм оставил да отведат госта ми?

Кадфел затвори вратата, след като за последен път мярна кестенявата глава на Едуин и слабата му фигура. Макар и добре сложен за възрастта си, между грубите мъжаги той изглеждаше невероятно дребен и беззащитен.

— Кажи му — отвърна той след дълъг размисъл, — че няма защо да се страхува за Едуин, тъй като накрая истината ще излезе наяве и той ще бъде свободен.

Сега му оставаше да изтърпи един ден бездействие и понеже през това време не можеше нищо да направи за Едуин, редно беше поне да превърне времето за чакане във време за добри дела. Хубаво беше брат Барнабас, който се възстановяваше много бързо, още малко да се въздържа от по-тежка работа и да си седи на топло, а брат Саймън също имаше право на почивка, още повече че на следното утро Кадфел отново щеше да замине. Освен това двамата можеха да спазят всички основни служби за деня, все едно че си бяха у дома, в „Свети първоапостоли Петър и Павел“.

През деня имаше предостатъчно време за размисъл, докато хвърляше зърно на кокошките, доеше кравата, почистваше стария дорест кон и местеше овцете на друго пасище по-нагоре по хълма. Едуин сигурно вече е в тъмницата, но дано поне да бе имал дълъг и успокоителен разговор с Хю Берингар, надяваше се Кадфел. Дали Мартин Белкот вече знаеше, че момъкът е заловен? Дали Едуай беше разбрал, че цялото препускане за заблуда на преследвачите е било напразно? И Рихилдис… дали Берингар бе сметнал за нужно да я посети и да я уведоми за залавянето на сина й? Сигурно щеше да го стори най-любезно и внимателно, но нищо нямаше да е в състояние да облекчи болката й.

Всъщност Кадфел повече се притесняваше за стареца, за Айфор ап Морган, оставен съвсем сам след мимолетното изживяване, в което бе почувствал доверието и благоговението на това неопитно младо същество като видение, въплъщаващо собствената му, изплувала от миналото младост. Необузданата жизненост, която бе накарала Едуин да въстане и да поведе война срещу Жерваз Бонел, бе пленена и укротена от Айфор ап Морган и превърната в доброволно служене на дълга. Ние всички сме жертви и наследници на ближните си.

— Утре — каза Кадфел, докато тримата вечеряха около мангала, който пращеше от смолистите цепеници и изпускаше син, виещ се пушек, ароматен като в сушилнята му в Шрусбъри — ще изляза много рано.

Областният съд щеше да се събере още по съмнало, за да приключат делата навреме и хората да се приберат по светло.

— Ще гледам да се върна привечер, за да прибера овцете в кошарата. Този път не ме питате къде отивам.

— Не, братко — съгласи се кротко брат Саймън. — Видяхме те, че си много умислен, и решихме да не те притесняваме с въпроси. Ако желаеш, сам ще ни кажеш каквото трябва да знаем.

Това беше дълга история, която те, тук в това уединение и в своя безметежен свят, изпълнен с мир и покой, изобщо нямаше да разберат. По-добре бе да не им казва нищо.

Стана преди разсъмване, яхна коня и потегли по същия път както преди два дни към брода, където бе свил, за да прекоси потока и да се отправи към къщата на Айфор. Сега обаче продължи направо по долината на Кънлейт, докато премина един дървен мост. От там до Лансилин оставаше малко повече от миля. Слънцето изгря, забулено, но ярко. Градчето беше вече на крак и изпълнено с хора, които се събираха пред дървената църква. Всяка къща сигурно бе подслонила за през нощта приятели и роднини от други части на областта, тъй като тукашните хора едва ли наброяваха и една десета от насъбралото се множество. Кадфел вкара коня си в конюшнята до църковния двор, където имаше каменно корито с вода и нахвърлено сено, и се присъедини към мудната процесия от мъже, които влизаха в църквата. Вън на пътя привличаше погледите с черното си бенедиктинско расо, каквото тук рядко се мяркаше, но вътре можеше съвсем спокойно да се скрие в някой отдалечен ъгъл. Не искаше да го забележат прекалено рано.