Едит Парджетър - Вълче биле

— А какво си решил да правиш — попита предпазливо Кадфел, — ако истината никога не излезе наяве? Ако не можеш да се върнеш? Разбира се, да не дава Господ историята да свърши по този начин, и с Божията боля аз ще се погрижа това да не стане!

Лицето на момъка бе сериозно, но спокойно. Тук, в това убежище, той се бе отдал на дълбок размисъл и бе прекарал толкова време, съзерцавайки благородното лице на своя покровител, че между двамата се бе появила някаква прилика.

— Аз съм як и мога да работя. Ако се наложи, мога да си вадя хляба в Уелс, дори и да се наложи да живея като чужденец. И други мъже са напускали по принуда домовете си заради несправедливи обвинения и въпреки това са се справяли. Мога и аз. Но ми се иска да се върна. Не ми се ще да оставям майка си точно сега, когато е съвсем сама, а положението й е толкова несигурно. И не желая да ме запомнят като човек, отровил пастрока си и избягал, след като не съм и помислял да му сторя нещо лошо.

— Това няма да се случи — каза Кадфел твърдо. — Не напускай убежището си още няколко дни, уповавай се на Бога и, надявам се, ще докажем истината. Тогава ще можеш да се върнеш открито и достойно.

— Наистина ли вярвате, че ще стане така, или ми го казвате само за да ме успокоите?

— Вярвам го. Душата ти няма нужда да бъде окуражавана с лъжи. А и аз никога не бих те излъгал, дори и за добро.

Все пак лъжи имаше или поне — неизречени истини, които терзаеха мислите му, и той реши, че е по-добре да се сбогува и да тръгне с извинението, че времето напредва, а денят е кратък.

— Трябва да се връщам в Ридъкройсо — каза той и понечи да стане от масата, — тъй като съм оставил брат Саймън да върши цялата работа съвсем сам, а брат Барнабас все още не се е възстановил напълно. Казах ли ви, че ме пратиха там да излекувам болния брат и да го заместя, докато се оправи?

— Нали ще дойдете отново, ако има новини? — попита Едуин и макар че гласът му беше овладян, в очите му се четеше тревога.

— Да, когато има какво да ти съобщя, ще дойда отново.

— Значи още няколко дни ще бъдете в Ридъкройсо? — попита Айфор ап Морган. — Тогава се надявам, че ще се видим още веднъж, когато имате повече свободно време.

Точно беше тръгнал към вратата, за да проводи своя гост, пак положил покровителствено ръка върху рамото на Едуин, когато внезапно замръзна на място, протегна другата си длан с разперени пръсти и им даде знак да запазят тишина. Възрастта не притъпила този древен слух: той пръв долови шума от приглушени гласове. Не отдалече, идваха отблизо и бяха нарочно приглушени. Чуха се стъпки в сухата трева. Под дърветата вързаният кон изцвили призивно, оповестявайки приближаването на други коне.

— Не са уелсци! — отбеляза Айфор с беззвучен шепот. — Англичани! Едуин, иди в другата стая!

Момчето се подчини незабавно и безмълвно, но след миг отново се появи в сумрака на прага.

— Те са там… двама, отвън пред прозореца. В кожени брони, въоръжени…

Неканените гости сега бяха при външната врата, а шепотът им бе станал по-силен. Явно вече не полагаха усилия да се крият.

— Това е петнистото добиче… няма грешка!

— Аз какво ти разправях, намерим ли единия, ще намерим и другия!

Някой изсумтя приглушено и доволно. После внезапно един юмрук заблъска по вратата и същият глас извика силно и заповеднически:

— В името на закона отворете!

Незабавно последва силен ритник, който отпрати вратата към стената и рамката се изпълни с масивната фигура на брадатия сержант от Шрусбъри. Иззад гърба му надничаха още двама тежковъоръжени конници. Брат Кадфел и Уилям Уордън се озоваха почти непосредствено един срещу друг. Разпознаха се незабавно, което накара единия да настръхне, а другия да разтегли устни в ехидна усмивка.

— Добра среща, отче Кадфел! Съжалявам, че нямам заповед за вас, работата ми е с младежа зад гърба ви. Трябва ми Едуин Гърни. А това май че си ти, момче, нали?

Едуин пристъпи напред, блед като дрехата си, с огромни очи, но с дръзко вирната брадичка и с поглед като насочена пика. Беше научил много за няколкото дни, прекарани в този дом.

— Така се казвам — каза той.

— Тогава те арестувам по подозрение в отравянето на Жерваз Бонел и ще те откарам под стража, за да се изправиш пред съда в Шрусбъри.

Айфор ап Морган се изправи, пое си дълбоко въздух и сякаш се извиси с още половин глава, след което излезе напред и застана срещу своя неочакван посетител.

— Слушай, мъж — каза той с дълбокия си глас, самият той оръжие. — Аз съм стопанинът на този дом, а досега ти не си се обърнал към мен. Има канени гости, има и други, нечакани, но желани. Теб не те познавам, не съм те канил и не те приветствам с добре дошъл. Бъди така любезен да ми се представиш, ако имаш работа с мен или с някой друг под моя покрив. Иначе напусни тази къща!