Едит Парджетър - Вълче биле

Старецът го удостои с изпитателен син поглед.

— Заповядайте в моя дом — каза той, обърна се и тръгна пред него.

Но Кадфел най-напред отведе Джафет зад къщата и скъси въжето му, за да не може отново да мине отпред, и чак тогава последва стопанина.

Изправен неподвижно сред стаята в задимения и наситен с мирис на дърво сумрак, старецът беше застанал до Едуин, покровителствено сложил ръка на рамото му. А Едуин, с възприемчивото благородство на младостта, бе заприличал по странен начин на стареца, бе възприел неговото чисто достойнство и великодушие и в този момент стоеше като него, изпънат и безмълвен, неволно подражавайки на начина, по който Айфор ап Морган си държеше главата, и на ведрия и спокоен взор в очите му.

— Момчето ми каза, че сте му приятел, а неговите приятели са добре дошли в моя дом.

— Отец Кадфел беше добър с мен — обади се Едуин, — а както ни разказа Майриг, помогнал е и на Едуай. Върви ми на приятели. Но как ме намерихте?

— Като изобщо не те търсих — отвърна Кадфел. — Наистина имах някои притеснения, затова не исках да зная къде си, и не съм изминал този път, за да те намеря. Дойдох с невинното поръчение да намеря Айфор ап Морган. Прати ме същият стар брат, когото вие с Майриг посетихте в нашата лечебница. — Братът на твоята жена, приятелю, Рийс ап Грифит, е все още жив, а за възрастта си — и здрав. В нашия манастир е и щом чу, че тръгвам насам, ми заръча да нося на роднините му поздрави и благословия. Не е забравил близките си, въпреки че е минало много време, откакто се е разделил с вас, а се съмнявам, че някога ще може да дойде отново. Вече посетих Кънфрит ап Рийс, а по него пратих поздрави и на брат му Оуайн. Ако сред живите има и други негови роднини или съседи, които все още си го спомнят, бъди така добър да ги поздравиш при сгоден случай и да им кажеш, че той не е забравил своя род, земята си и всички, чиито корени са в нея.

— Значи тъй — рече Айфор и внезапно се разтопи в сърдечна усмивка. — Той винаги е бил верен на рода, много обичаше моето момиче и всички млади, макар че нямаше свои деца. Загуби жена си рано, иначе и досега да е сред нас. Седнете за малко, отче, и ми кажете как е той. Ако му отнесете моята благословия, ще съм ви благодарен.

— Майриг сигурно ти е разказал много от онова, което аз знам — рече Кадфел, докато се настаняваше до него на пейката, — когато ти е довел Едуин, за да го скриеш. Той не е ли с вас?

— Моят внук сега гостува на роднини и съседи — каза старецът, — защото вече рядко се връща. Ще си дойде след няколко дни. Той наистина ми каза, че двамата с това момче са видели стареца, но остана само час, преди да тръгне да обикаля роднините. Ще има време да си поприказваме, като се върне.

Кадфел си мислеше, че трябва да съкрати собственото си посещение, тъй като, макар и да не му беше хрумнала възможността служителите на закона да решат, че си струва да го проследят, след като излезе от Шрусбъри, това, че твърде лесно откри Едуин, бе разколебало усещането му за сигурност. Вярно, че нито бе възнамерявал, нито се бе надявал да издири момчето точно тук, но не беше изключено дори Хю Берингар, да не говорим за подчинените му, да са решили, че е възможно тъкмо така да стане, и да са пратили някой тайно по петите му. Но не можеше просто така да предаде поздравите и веднага да си тръгне, а и старецът очевидно изпитваше удоволствие да поразрови спомените си за младостта. Той бъбреше весело за времето, когато жена му все още била с него, както и дъщеря им, русо и красиво момиче. А сега друго не му оставало освен един внук и едната чест.

Изгнанието в този далечен край и с този човек бе повлияло силно на Едуин. Той се отдръпна встрани, за да остави възрастните на спокойствие, без да се оплаква или да задава въпроси, които засягаха собственото му объркано положение. Тихо излезе и се върна с чаши и кана с медовина, поднесе я ненатрапчиво, целият излъчващ достойнство и смиреност, и отново се отдръпна, докато накрая Айфор се обърна, протегна дългата си ръка и го дръпна на масата.

— Ела, моето момче, сигурно искаш да попиташ за някои неща отец Кадфел и да му кажеш други.

Излезе, че момчето не си беше глътнало езика, и след като го поканиха, стана словоохотливо както винаги. Първо попита за Едуай с тревога, която не би показал пред самия него, и видимо се успокои, когато разбра, че приключението им е завършило по-добре от очакваното.

— И Хю Берингар се е показал толкова честен и благороден? Изслушал ви е и е тръгнал да търси моята кутия? Ех, дано да я намери… Много ми беше криво, че натоварих Едуай да изиграе тази роля, но той настояваше. Тогава прекарах Джафет по обиколния път до един гъсталак край реката, където понякога се събираме да играем. Майриг ме намери там, каза ми да тръгвам за къщата на дядо му и ми обясни как да стигна дотук. А на другия ден дойде и самият той, точно както беше обещал.