Едит Парджетър - Вълче биле

— Добрият старец, значи още е жив! Много пъти съм се чудил. Той е първи братовчед на майка ми, не мой, но едно време много се имахме. Сега трябва да е към осемдесетте. И му е все така добре в манастира? Ще му проводя едно шише, отче, ако бъдете така любезен да му го отнесете. Мое производство. Ще го поддържа здрав през зимата. При нужда една капка се отразява добре на сърцето, а и не вреди на паметта. Само като си помислиш, че още ни помни всичките! Моят брат ли? О, ще предам на Оуайн поздравите, когато го видя. Той има добра жена и големи синове, тъй речете на стареца. По-големият, Елис, ще се жени през пролетта. Вдругиден ще се видя с брат ми, има дело в областния съд в Лансилин.

— Така ми обясниха и в Молили — каза Кадфел. — Желая му успех.

— А, той разправя, че Хайуел Файкан, негов съсед, преместил един от синорните камъни, и така трябва да е, но и Оуайн на негово място щеше да стори същото. Туй си е стара закачка между нас… Всъщност какво да ви разправям, като и вие сте от нашите. Ще направят, както реши съдът, винаги постъпват така… до следващия път. Но не го вземат много навътре. Можете да бъдете сигурен, по Коледа ще пият заедно.

— Както и всички ние — каза някак тържествено Кадфел.

Скоро след това се сбогува, благодари сърдечно за любезността, извини се с друго задължение, при това истинско, което все още го очакваше, и с краткия ден, качи се на коня и пое покрай рекичката. Чувстваше се насърчен и пречистен от общуването с тази открита и безстрашна добронамереност. Малкото шише със силния, домашно приготвен ликьор се полюшваше в торбата му. Радваше се, че другото, онова от отровата, бе оставил в кошарата.

Премина клисурата и пред него се разкриха долината на река Кънлейт и пътят вдясно, който се вие между треволяците край потока. Половин миля нататък склонът на хребета стана горист. В буйната зеленина на лятото сигурно трудно се забелязваше ниската дървена постройка между дърветата, но сега, когато листата бяха окапали, тя се открояваше зад голите клони като самодоволна кокошка посред курник. Наоколо имаше чиста трева, която стигаше почти до оградата, а дърветата преграждаха гледката като дръпната наполовина завеса. Кадфел свърна нататък и продължи по ивицата трева към задната част, тъй като не видя врата откъм пътя. Внезапно иззад островърхата страна на къщата се появи кон, вързан на дълго въже. Пасеше си невъзмутимо, висок, мършав и непривлекателен, подобен на онзи, който яздеше, само че с няколко години по-стар. Щом го видя, Кадфел се закова на място, застина за момент, втренчен в него, а после слезе в острата трева.

Сигурно има много такива коне: стара петниста кранта. Този беше точно такъв, на ярки бели и черни петна в невероятни съчетания. Но, естествено, всичките не можеха да се казват по един и същ начин.

Кадфел пусна юздата и внимателно се приближи към кротко пасящото добиче, което му хвърли един поглед и повече не го удостои с внимание. Той изцъка с устни и тихо го повика:

— Джафет!

Конят наостри дълги уши, вдигна кокалестата си дружелюбна глава, протегна въпросително муцуна, разшири ноздри към познатия звук и след като реши, че не е сбъркал, пристъпи доверчиво към протегнатата ръка на Кадфел. Монахът гальовно прокара пръсти нагоре по високото чело и по любопитно протегнатия врат.

— Джафет, Джафет, какво правиш тук?

Четирите копита на това кротко същество не помръдваха и затова Кадфел рязко вдигна глава към ъгъла на къщата, когато се зачу шум от стъпки в изсъхналата трева.

Един достолепен старец го гледаше неподвижно и безмълвно. Беше висок, беловлас и с бяла брада, но с все още черни и гъсти като прещип вежди, надвиснали над бледосини като зимно небе очи. Дрехата му беше обичайният за селяните дълъг халат от груб домашноткан плат, но ръстът и осанката му я превръщаха в пурпурна мантия.

— Доколкото виждам — каза Кадфел, обръщайки се към него, все още с ръка върху приведения врат на Джафет, — ти трябва да си Айфор ап Морган. Аз се казвам Кадфел, някога Кадфел ап Майлир ап Дафид от Тревриу. Тук съм по молба на Рийс ап Грифит, брат на жена ти, а сега брат Рийс в манастира Шрусбъри.

Гласът, който прозвуча от широката уста със строго стиснати сухи устни, беше дълбок, звучен и изненадващо мелодичен.

— Сигурен ли сте, че не сте тук заради един мой гост, отче?

— Не, дошъл съм заради теб — отвърна Кадфел. — А сега вече ще бъде заради двама ви. Най-напред искам да ти казка да скриеш някъде това добиче, защото, след като аз мога да го позная само по описание, значи ще го сторят и други.