Едит Парджетър - Вълче биле

Беше доволен, че Айфор ап Морган не се появи сред старейшините, които бяха дошли да съдействат на правораздаването — дълг на съседи, които познаваха земите и участниците в спора. Свидетелските показания на тези познати и уважавани мъже бяха за предпочитане пред доводите на официалните правници, въпреки че много от тях също щяха да присъстват. Не успя да видя и Кънфрит ап Рийс, преди тримата съдии да заемат местата си и първото отложено дело да бъде обявено. После, когато ищецът се изправи отпред заедно с двамата си свидетели, Кадфел го разпозна до брат му. Оуайн беше по-млад, но много приличаше на него. Хайуел Файкан, обвиняемият, беше жилав мургав мъж, войнствено наперен, със своя група свидетели зад гърба си.

Председателстващият съдия съобщи решението на съдебния състав. Те бяха ходили да огледат на място спорните имоти и бяха направили измервания, които да съпоставят със старите чертежи. По тяхна преценка Хайуел Файкан наистина бе преместил ъгловия граничен камък, така че да загради няколко ярда от имота на съседа си, но бяха установили освен това, че след като беше открил измамата, Оуайн ап Рипс сам бе отвърнал със същото, премествайки с един ярд напред цяла ограда на междата, обезщетявайки се за загубата. Присъдата гласеше белезите да бъдат върнати на предишните им места и двете страни да бъдат обложени с незначителна глоба. Както се и очакваше, Оуайн и Хайуел си стиснаха дружелюбно ръцете, когато чуха решението. Сигурно по някое време през деня щяха да изпият заедно икономисания остатък от предполагаемите глоби. Идната година играта щеше да започне отново, Кадфел добре познаваше тази национална забава.

Разгледаха се още два спора за межди. Единият завърши приятелски, другото решение предизвика известна горчивина у губещата страна, но все пак бе прието. Една вдовица бе предявила иск към рода на мъжа си за парцел земя и спечели делото със свидетелските показания на шест-седем съседи. Предобедът преваляше и Кадфел, докато непрекъснато хвърляше поглед към вратата, започна да се чуди дали не бе сбъркал. А ако бе изтълкувал погрешно всичко? Тогава щеше да се наложи да започне отначало, Едуин щеше да се оказке сериозно застрашен и единственото му упование щеше да остане Хю Берингар, чието управление щеше да свърши със завръщането на Гилбърт Прескот от кралските коледни пиршества.

Благодарната вдовица точно се оттегляше със своите свидетели, поруменяла и щастлива, когато вратата на църквата се отвори широко. Дневната светлина плисна върху събралото се множество и остана така, докато една многочислена група влизаше в притбора. Кадфел извърна глава, както сториха поне половината присъстващи, и видя Майриг да пристъпва към откритото пространство отпред, където се изправи със седмина достолепни старци зад гърба си.

Беше облечен, както забеляза Кадфел, със същата памучна дрехи и тесни изопнати панталони, с които го бе виждал досега. Несъмнено това бяха дрехите му за празник и ги бе сложил за пред областния съд, както и тогава, при посещението в манастира. Единственото му друго облекло вероятно бе работното. И ленената кесия, завързана с кожени ремъчета за колана му, бе същата, зърната от Кадфел в лечебницата, където се беше потрудил, несъмнено само от добрина и без всякаква изгода, да прогони болките от ръждясалите стави на стареца. Такива кесии струват пари и траят дълго. Едва ли притежаваше втора такава.

Този широкоплещест и як мургав младеж, съвсем обикновен и приличен на чийто и да е син или брат, сега изобщо не изглеждаше обикновен. Беше застанал в средата на свободното пространство леко разкрачен, с ръце покрай тялото, но стегнати, сякаш всяка бе готова да измъкне някакво оръжие, въпреки че едва ли бе взел и ловджийски нож на това място, дваж по-свято, защото бе едновременно и църква, и съд. Беше измит и гладко обръснат, а процедената светлина открояваше всяка черта на кокалестото му, излъчващо сила лице, леко пребледняло и изопнато. Очите му бяха като горящи светилници, потънали в дълбоки кухини. Изглеждаше отчайващо млад и в същото време безкрайно стар и обладан от неутолим копнеж.

— Преди съдът да се е оттеглил — високо и ясно прокънтя гласът му, — имам една тъжба, която не търпи отлагане.

— Възнамерявахме да обявим край на това заседание — обади се кротко главният съдия. — Но ние сме тук, за да служим на правдата. Представи се и кажи за какво става въпрос.

— Казвам се Маприг, син на Ангарад, дъщеря на Айфор ап Морган, познат на всички мъже тук. По линия на същата тази Ангарад аз съм син на Жерваз Бонел, който, преди да умре, беше собственик на имението Молили. Тук съм, за да предявя претенции за това имение в правото си на единствен син на Жерваз Бонел. Явявам се, за да представя доказателства, че тази земя е уелска и попада под уелския закон, както и че съм син на този човек и единствено дете, което той някога е зачевал. Моят иск за имението Молили е по уелското право, а според него синът е син, все едно дали е заченат в брак, или извън него, при условие че бащата го е признал — той си пое дъх, а бледите изопнати черти на лицето му се изостриха още повече. — Ще ме изслуша ли съдът?