Едит Парджетър - Вълче биле

— Моите уважения — каза Майриг, още по-блед, с по-бляскави от всякога очи и отпуснати до тялото ръце със стиснати юмруци, сякаш вече бе напълнил шепи с лелеяната земя, — но в уелския закон има едно условие, според което аз мога да придобия собственост още сега, преди гледането на делото. Единствено синът има право на това, а аз съм син на този човек, който вече не е между живите. Позовавам се на „додадънхъд“, неотменимото синовно право, правото да приема огнището на своя баща. Дайте ми съгласието на този съд, за да отида с тези старейшини, които подкрепят моя иск, и да вляза в къщата, която ми принадлежи по право.

Брат Кадфел бе така повлиян от силата на тази всепоглъщаща страст, че за малко щеше да пропусне най-важния момент. Уелската му кръв забушува в неволна симпатия към такъв копнеж и любов към земята, която произходът на Майриг му отреждаше, а по нормано-английския закон неговото раждане му отнемаше. В този момент от младежа струеше почти благородническо излъчване, а неподправената сила на страстния му копнеж завладя свидетелите и дори самия Кадфел.

— Решението на съда е, че твоят иск е основателен — съобщи сериозно главният съдия, — и правото ти да влезеш в тази къща не може да ти бъде оспорено. От формални съображения трябва да го поставим на гласуване, тъй като предварително не е представено никакво възражение. Ако сред присъстващите има някой, който иска да изложи доводи против такова решение, нека да стане и да говори.

— Да — каза Кадфел, като с мъка се изтръгна от обзелото го вцепенение. — Тук има човек, който трябва да каже нещо, преди това решение да влезе в сила. Има една непреодолима пречка.

Заизвръщаха се глави, заточиха се вратове, завъртяха се очи, замятаха се погледи — стъписани или любопитни. Съдиите огледаха редовете на присъстващите, за да открият откъде идваше този глас, тъй като Кадфел не беше по-висок от мнозинството свои сънародници и дори тонзурата му бе подобна на много други, дело на времето, а не на манастирски ножици. Майриг рязко обърна глава, лицето му внезапно се смрази и пребледня, а погледът му се изпразни. Гласът го бе пронизал като кинжал, но той не успя да го познае, а бе така заслепен, че не можеше да забележи дори раздвижването, което предизвика Кадфел, докато си проправяше път, за да излезе пред тълпата.

— Вие сте от бенедиктинския орден, така ли, отче? — попита озадачен главният съдия, когато набитата фигура в расо се изправи на пътеката.

— Не! — каза брат Кадфел. Сега стоеше съвсем близо до Майриг. Пелената от изненада и недоумение се бе вдигнала от черните блестящи очи и те го разпознаха безпогрешно. — Тук съм, за да говоря от страната на Жерваз Бонел.

Майриг направи усилие да каже нещо, но гърлото му се сви и не можа да отрони нито дума.

— Не ви разбирам, отче — каза съдията търпеливо. — Обяснете какво искате да кажете. Споменахте за някаква непреодолима пречка.

— Аз съм уелсец — каза Кадфел. — Одобрявам и подкрепям правото на Уелс, което гласи, че синът е син, все едно дали е роден в брачно съжителство, или извън него, и че той има същите права, въпреки че английският закон може да го нарече незаконороден. Да, един извънбрачен син може да бъде наследник… но не и син, убил своя баща, както е сторил този човек.

Очакваше бурни възгласи, а вместо това настъпи такава мъртва тишина, каквато до този миг сякаш не бе чувал. Тримата съдии седяха втрещени, с обле-щени очи, като че ли вкаменени, а и всички в църквата бяха така стъписани, че не смееха да си поемат дъх. Докато се отърсят от зашеметяването си и се обърнат крадешком, почти със страх да погледнат Майриг, той вече бе успял да възвърне цвета на лицето си и самообладанието си, макар и не без усилие. По челото и високите му скули бе избила пот, а мускулите на врата му бяха изопнати като тетива на лък, но той отново се владееше, можеше да гледа своя обвинител в лицето, съумя да се сдържи да не се нахвърли отгоре му, дори да се извърне с достойнство и да погледне съдиите с красноречив протест срещу едно обвинение, което гордо отхвърляше с презрително мълчание. И вероятно, раз-съждаваше Кадфел мрачно, в църквата има хора, които ще приемат за даденост, че аз съм пълномощник, изпратен от моя орден да предотвратя или поне да забавя предоставянето на Молили в ръцете на законния му собственик. С всички средства и колкото и да е низко, дори като обвиня един невинен в убийство.

— Това е много тежко обвинение — каза главният съдия, като се мръщеше заплашително. — Ако говорите сериозно, сега трябва да го докажете или да оттеглите думите си.