Едит Парджетър - Вълче биле

— Само думи, и то измамни думи! — обади се Майриг, добил малко самоувереност. — Защото това шише не е намерено, иначе щяхме да разберем от хората на наместника. Това е нескопосано скроена лъжа само за да бъде представена пред този съд.

Естествено, той не знаеше, не знаеха и Едуин, и Хю Берингар, тайната беше известна само на Кадфел и на брат Марк. Слава Богу, че брат Марк намери шишето и отбеляза мястото. Него поне не го подозираха, че е нечий продажен шпионин.

Кадфел бръкна в торбата си, извади оттам шишето с криво гърло от зелено стъкло и разгърна кърпата, в която бе внимателно увито.

— Напротив. Ето го! — и той рязко протегна ръка, тъй че шишето се озова току пред ужасеното лице на Майриг.

Мигът на болезнен срив бе преодолян храбро, но Кадфел го забеляза, след което вече нямаше и сянка от съмнение. Никакво! Обзе го мъчителна тъга, защото харесваше този млад мъж.

— Това — каза Кадфел, обръщайки се с лице към съдиите — бе намерено не от мен, а от един невинен послушник, който знаеше твърде малко за случая и няма никаква изгода от евентуална лъжа. Открил е шишето и е отбелязал мястото в леда, сковал воденичния яз под прозореца на вътрешната стая на същата онази къща. В това помещение Едуин Гърни нито за миг не е оставал сам и не би могъл да го изхвърли незабелязано. Огледайте го, ако обичате. Но внимателно, защото от едната страна има засъхнала ивица от маслото, а утайката вътре все още се вижда съвсем ясно.

Майриг проследи как ужасният предмет, увит в кърпата, мина през ръцете на тримата съдии, след което заяви с мъчително спокойствие:

— Дори и да приемем казаното за истина — защото този, който е намерил шишето, не присъства тук, за да го потвърди лично, — ние бяхме четирима и през останалата част от деня всеки от нас спокойно може да е влязъл за момент във вътрешната стая. Наистина, аз бях единственият, който си тръгна, защото трябваше да се върна в работилницата на моя майстор в града. А те останаха там, всички, които живеят в онази къща.

Въпреки своята възхитителна и ужасна дързост той не можа да овладее прозвучалата нотка на оправдание. Знаеше го и се страхуваше — не за себе си, а за обекта на всепоглъщащата си страст, за земята, на която беше роден. Брат Кадфел изведнъж се почувства обзет от неподозирано вътрешно раздвоение. Време бе да приключи с един последен удар, все едно дали щеше да доведе до успех, или провал, но той не можеше повече да понася това разцепване на съзнанието си. А Едуин беше в затворническа килия — нещо, което дори Майриг все още не знаеше и което би могло да го успокои, но в същото време да го разчувства и да го натъжи. Нито веднъж през онзи дълъг следобед Майриг не бе направил опит да хвърли подозренията върху Едуин дори когато сержантът му посочи начина.

— Измъкнете запушалката — почти се сопна на тримата съдии Кадфел в желанието си да приключи по-бързо. — Обърнете внимание на мириса, той все още е достатъчно силен, за да бъде разпознат. Трябва да ми повярвате, че именно това е средството, причинило смъртта. Виждате как се е стекло от външната страна на шишето. Било е запушено припряно след извършеното престъпление, защото тогава всички действия са били припрени. Във всеки случай някой е носел това шише у себе си през цялото време, докато служителите на наместника бяха там. В това състояние, изцапано отвътре и отвън, то навярно е оставило мазно петно, което не се изтрива лесно, и силен мирис… да, виждам, че го долавяте — той се извърна към Майриг и посочи към грубата ленена кесия, която висеше на колана му. — Доколкото си спомням, ти носеше това онзи ден. Нека съдиите сами да я огледат със стъкленицата в ръце и да видят дали не е лежала там час, може би два или дори повече и дали не е оставила своя отпечатък и мирис. Хайде, Майриг, свали кесията си и я дай!

Майриг наистина посегна към ремъчетата, сякаш в слисано покорство. В този миг Кадфел си помисли, че може би там вътре просто нямаше какво да се намери, макар и самият той ни най-малко да не се съмняваше, че шишето наистина е било скрито там през целия онзи безкрайно дълъг и мъчителен следобед, в който Бонел бе издъхнал. Малко самообладание и дързост и единствената крехка улика срещу Майриг би могла да се пръсне като балон и от нея да не остане нищо освен разпръснати капчици подозрение също като влагата, която спуканият мехур оставя върху ръката. Но не можеше да бъде сигурен, нямаше как! А дори и след огледа да се окажеше, че по кесията няма никакви белези, това пак нямаше да го оправдае напълно, но пък намереха ли някой шев, потъмнял от маслото и все още с онази остра миризма, това означаваше окончателна присъда. Пръстите, които почти бяха издърпали първия ремък, внезапно се стегнаха в юмрук и отказаха да продължат.