Едит Парджетър - Вълче биле

Кадфел нахока последната и най-вироглава овца, вкара я в кошарата и влезе след нея. Пристъпи напред и за момент мракът отне зрението му. Усети внезапното присъствие зад гърба си и замръзна на място. Мускул не трепваше по тялото му. Студеното острие, опряно в гърлото му, не го накара дори да трепне. Не му се случваше за пръв път, пък и той не беше такъв глупак, че да предизвика злоба или страх, особено когато бе дошъл подготвен.

Една ръка го сграбчи изотзад и притисна неговите към тялото му. Той не направи никакъв опит да се дръпне или да окаже съпротива.

— Когато ме съсипа, отче — прозвуча в ухото му дрезгав задъхан глас, — нима си помисли, че ще замина сам за царството на мрака?

— Очаквах те, Майриг — отвърна брат Кадфел тихо. — Затвори вратата! Спокойно, няма да помръдна. Не ни трябват свидетели.

— Не — потвърди гласът в ухото му, приглушен и яростен, — никакви свидетели. Имам работа само с теб, отче, и то съвсем кратка — но ръката го пусна и след миг тежките врати с глухо затръшване скриха късчето небе, на което от зазидания тук вътре мрак звездите изглеждаха двойно по-големи и ярки.

Кадфел стоеше неподвижен. Дочу лекото търкане на плат о дърво, когато Майриг се облегна на затворената врата с разперени ръие и задиша дълбоко, за да вдъхне аромата на мига и да предвкуси своето отмъщение. Жертвата му нямаше изход, той знаеше, че монахът няма да смее да пристъпи.

— Ти ме заклейми като убиеи, защо аз сега да се въздържам от убийство? Съсипа ме, опозори ме, превърна ме в срамно петно за моя род, лиши ме от свещеното ми право, моята земя, честното ми име, от всичко, заради което съществуването ми си струваше да се нарече живот, и сега за възмездие аз ще отнема твоя. Оттук насетне не мога да живея, дори не мога да умра, ако не те затрия, отче Кадфел.

Странно как назоваването на жертвата по име промени всичко, дори създаде някаква невидима връзка, като пръв лъч светлина в мрака. Следващите можеха само да ускорят промяната.

— Както си застанал там до вратата — рече Кадфел делово, — протегни ръка и ще напипаш светилник, а на друг пирон виси кожена торбичка с кремък, огниво и прахан. Все пак няма да е зле да се виждаме един друг. Внимавай с искрите, нали нямаш нищо против овцете ни, а и един пожар ще докара тук много хора. Има и рафтче, на което да поставиш светилника.

— А ти в това време ще се опиташ да спасиш своя жалък живот… зная!

— Няма да помръдна — възрази брат Кадфел невъзмутимо. — Защо според теб настоях сам да прибера овцете? Нали ти казах, че те очаквам? Нямам оръ-жие, а дори и да имах, нямаше да го използвам. Приключих с оръжията преди много години.

Настъпи продължително мълчание, през което, макар да съзнаваше, че се очаква да каже още нещо, Кадфел не промълви дума. После долови потракване-то на светилника, когато Майриг протегна ръка и го напипа, изскърцването от отварянето на кокаленото капаче, шарещите пръсти, които пипнешком търсеха рафтчето, и звука от оставянето на светилника. Кремъкът и огнивото изчаткаха няколко пъти, блеснаха и угаснаха искри, после крайчецът на обгорелия фитил пое огънчето и го задържа, над него се надвеси призрачното лиие на Майриг, който духна няколко пъти, докато фитилът прихвана и се разгоря с издължаващ се пламък. Мътна жълта светлина изведе от мрака яслата, коритото, гората от сенки в мрежата от греди отгоре и спокойните невъзмутими овце. Кадфел и Майриг стояха един срещу друг и се гледаха втренчено.

— Сега — каза Кадфел — поне можеш да видиш онова, за което си дошъл.

Той седна на пода и се облегна върху ъгъла на яслата. Майриг се приближи към него с големи решителни крачки по посипания със сено и плява под. Лицето му бе застинало и пепеляво, очите му, хлътнали дълбоко в кухините си, пламтяха от ярост и болка. Бяха толкова близо един до друг, че коленете им се докоснаха. Той бавно приближи ножа, докато върхът му убоде гърлото на Кадфел. Втренчените им погледи се разминаха по протежение на стоманата.

— Не се ли страхуваш от смъртта? — попита Майриг почти шепнешком.

— И друг път сме се срещали с нея. Уважаваме се. Във всеки случай не можеш да й се изплъзваш вечно, в един миг става неизбежна, Майриг. Жерваз Бонел… ти… аз. Всички ще умрем, всички до един, рано или късно. Но не бива да убиваме. Ние двамата с теб направихме своя избор, ти само преди седмица, аз — още когато живеех с меч в ръка. Ето ме, както пожела. Вземи от мен онова, за което си дошъл.