Едит Парджетър - Вълче биле

Какво наистина по-различно от онова, което правеше в момента, и то пак му беше наложено. Но всъщност каквото и да си е мислил преди това, не за да убие бе долетял той като пощенски гълъб на онзи съд.

— И така, аз продължих. Сражавах се за плода на моя грях, за Молили… имението, което обичам с цялото си сърце и което беше мое, мое… само да можех да се измъкна от всичко това невредим! Но има справедливост… аз загубих и не се оплаквам. Сега ме предай и ме остави да платя за смъртта му с моята смърт, така е редно. Ще тръгна с теб доброволно, ако ми дадеш благословията си — той въздъхна дълбоко, склони глава върху успокояващата ръка на Кадфел и притихна.

Последва продължителен миг, след което Кадфел положи другата си ръка върху гъстите тъмни коси и я задържа там. Може и да не беше свещеник и да нямаше право да дава опрощение, но тук бе в ужасното положение на съдник и изповедник. Отравянето бе един от най-низките начини за убийство, стоманата поне внушаваше някакво уважение. И все пак… Не беше ли Майриг човек дълбоко ощетен? По природа бе приветлив, добросърдечен, незлоблив, а обстоятелствата така го бяха изкривили, че веднъж се бе обърнал срещу природата си, и това се бе оказало фатално. Сега прекрасно съзнаваше смъртоносната си язва. Един погубен човешки живот беше достатъчен, каква би била ползата от втори? Бог имаше и други начини да уравновесява везните.

— Ти поиска от мен да ти определя покаяние — каза Кадфел накрая. — Все още ли го желаеш? Ще го понесеш ли, като удържиш думата си независимо от това, колко ужасно може да бъде?

Тежката глава върху коленете му помръдна.

— Да, и то с благодарност.

— Не искаш ли леко наказание?

— Искам онова, което ми се полага. Как иначе мога да намеря покой?

— Много добре. Вече се закле. Майриг, ти дойде за живота ми, но когато трябваше да нанесеш удара, не успя да го сториш. Сега си положил собствения си живот в ръцете ми и аз също разбирам, че не мога да ти го отнема, че ще сгреша, ако го направя. Каква полза би имал светът от твоята кръв? Но ръцете ти, силата ти, твоята воля и добродетелта, която все още имаш в себе си, могат да бъдат много полезни. Ти искаш да се разплатиш. Плащай тогава! Твое е доживотното покаяние, Майриг, аз ти нареждам да изживееш живота си — дано бъде дълъг! — и да платиш своите дългове, като почиташ онези, които живеят на тоя свят заедно с теб. Приказката за доброто, което си сторил, все още може стотици пъти да натежи над мълвата за злодеянието ти. Това е покаянието, което ти отреждам!

Майриг се размърда полека, вдигна замаяно и удивено лице, нито успокоен, нито радостен, само слисан.

— Наистина ли? Това ли е, което трябва да сторя?

— Това е. Живей, поправяй се и когато срещаш грешници, не забравяй собствената си греховност, а в делата с невинни бъди внимателен и използвай силата си в тяхна услуга. Прави каквото можеш, и остави другото в ръцете Божи!

— Но те ще ме преследват — каза Майриг, все още несигурен и удивен. — Ти няма да сметнеш, че съм изменил на думата си, ако ме хванат и ме обесят, нали?

— Няма да те хванат. До утре ще бъдеш достатъчно далеч оттук. В конюшнята до кошарата има кон, онзи, който яздих днес. Конете по тези места много лесно могат да бъдат откраднати. Вземи го, аз ще отговарям за него. Очаква те цял свят, който можеш да достигнеш на кон, и там един истински покаял се грешник може да извърви стъпка по стъпка своя път, дълги години, докато стигне до опрощение. Ако бях на твое място, щях да прекося хълмовете колкото е възможно по на запад, още преди да се е зазорило, и после да продължа на север към Гуинед, където никой не те знае. Но ти по-добре от мен познаваш тези хълмове.

— Така е — промълви Майриг и тревогата бе изчезнала от лицето му, погълната от искрено детинско изумление. — И това ли е всичко? Всичко, което искаш от мен?

— Ще разбереш, че никак не е малко — каза брат Кадфел. — Да, има и още нещо. Когато се озовеш на безопасно място, изповядай се пред свещеник, помоли го да запише изповедта ти и да я изпрати на наместника в Шрусбъри. Онова, което се случи днес в Лансилин, ще осигури свободата на Едуин, но не искам след твоето заминаване върху него да остане и сянка от съмнение или подозрение.

— Аз също — отвърна Майриг. — Ще го сторя.

— Хайде тогава, чака те дълъг път — и после добави с усмивка: — И си прибери ножа! Ще ти потрябва да си режеш хляба и да си набавяш месото.

Завършекът беше странен. Майриг стана като в сън, изтощен и в същото време обновен, сякаш живителен дъжд бе отмил от него болката и лудостта му. Изглеждаше като полуудавен и напълно променен. След като угасиха светилника, Кадфел трябваше да го води за ръка. Отвън нощта бе неподвижна, звездна и почти мразовита. В конюшнята Кадфел лично му оседла коня.